Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Другите измърмориха нещо. Някои се прекръстиха.

- Аве Мария! - рече Луцио.

- Алелуя! - отвърнаха другите монаси.

„Сега в тях са и двата накита” - помисли си Роберт. Не можеше да си представи какво ще рече това. Все пак не мислеше, че това ще им навлече Армагедон.

Поне все още не, във всеки случай.

Луцио сложи накита на врата си и махна с ръка към другите. Напуснаха бързо, а група японски туристи влезе в същото време. Двама от монасите задърпаха Роберт след себе си.

Влязоха бързо в минибуса, който тръгна с пълна скорост от църквата и се отправи към Осло.

„Странно - помисли си Роберт - целият свят продължава да се движи в ритъма си, все едно нищо не се е случило”.

Минаха покрай пасищата, видяха трактори и други превозни средства. Някъде обработваха земята. Видяха стадо крави.

„За всички останали животът си вървеше както винаги - помисли си Роберт. - Не ги е страх. Вършат си работата, както са го правили винаги. Нещата, които са вършили и вчера”.

Минаха покрай каравана за къмпинг, теглена от автомобил.

Карат доста бързо - помисли си Роберт. - Поне със сто и петдесет километра в час. Малко по-надолу минаха покрай скупчени на едно място коли. Точно на завоя насреща им мина пощенската кола. Даде им знак с фаровете. Валентино се вряза пред колите и успя да излезе най-отпред на опашката. Пощенската кола избибитка.

Никой не каза нищо.

Роберт беше толкова изплашен, че в един момент страхът му беше сменен от безразличие.

„Ще катастрофираме и ще умрем - мислеше си той. - Поне всичко ще свърши”.

От лявата им страна беше тъмната, огромна река.

По повърхността нямаше нито една вълничка.

Валентино погледна с безпокойството в огледалото за обратно виждане.

Сетне увеличи скоростта. Роберт се обърна и заби поглед назад.

На няколко стотици метра зад тях видя проблясващата синя светлина!

ПОЛИЦИЯТА!

Майка му беше на път да изгуби надежда в хотелската стая в Осло.

Нищо не се беше случило.

Доколкото знаеше, беше напълно възможно телефонното обаждане на 112 да се е объркало. Може би дори не са я чули, когато започна да крещи.

Навярно са помислили, че някой се шегува.

Сърцето на Роберт препускаше лудо.

Минибусът мина бясно покрай две леки и две товарни коли. После покрай мотоциклет.

Когато видя полицейската кола, Роберт се изпълни с надежда. С нея се завърна и страхът.

След един километър или пък два полицейската кола ги настигна. Роберт вече виждаше лицата на полицаите. Сините буркани святкаха. Сирените виеха.

Валентино притисна минибуса до камион за превозване на провизии точно преди завоя. Шофьорът на камиона не обърна внимание на случващото се и не пропусна полицията. Така че монасите спечелиха известна преднина. В края на един дълъг и ужасен завой те завиха.

Роберт чу как сирените на полицейската кола все още виеха долу.

Боргунд - Осло

Останаха така около минута и монахът Луцио разговаря с някого по мобилния си телефон. После даде инструкции на шофьора. Валентино кимна и сви надолу по магистралата. Завиха вдясно и минаха по някакъв мост. Полицията ги чакаше долу по магистралата.

Няколко мили продължиха по тесния страничен път в посока юг. Или по-скоро изток. Роберт не беше напълно сигурен. Срещнаха много коли. Не видяха полицейска кола сред тях. Пейзажът беше зелен и приятен. Вече караха по-спокойно. През цялото време монасите се оглеждаха, за да видят дали полицията няма да изскочи отнякъде. Но полицаите не идваха.

След около десет-петнадесет минути отново се приближиха към магистралата. Според GPS устройството други пътища тук нямаше. На няколко мили оттук в посока юг можеха да изберат дали да продължат към Осло през планините, или пък да минат през някое от малките градчета на изток. Валентино с колебание сви отново към магистралата. Все още нямаше никаква следа от полицията. Той увеличи скоростта. Нямаше как да знаят дали полицаитe са продължили в същата посока, или пък се бяха отказали, свивайки в обратна посока и връщайки се в полицейското управление. Нямаха избор. Роберт разбра това. Ако трябваше да се върнат в Осло, трябваше да минат по точно този път. Уличното движение вече не беше толкова натоварено и гъсто, така че можеха да увеличат скоростта. Когато Роберт погледна към таблото за отчитане на скоростта, видя, че се движат със 140 км/час.