Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Минибусът беше потопен. Само гумите и половината каросерия се виждаха над повърхността на водата.

Всеки път, когато се опитваше да се освободи, главата му потъваше под водата. Опита се да задържи въздуха си. Със сетни сили за пореден път вдигна главата си над водната повърхност. Пое въздух и нагълта малко вода.

Внезапно съзря двата накита точно пред себе си.

И онзи, който беше открит при църквата в Боргунд, и другият, който беше взел със себе си от катакомбите.

Луцио трябва да ги бе изпуснал, когато се бяха преобърнали.

Роберт ги грабна.

Около него монасите крещяха. Всеки се страхуваше за собствения си живот.

Трябва да успея да се освободя.

Но къде се освобождаваше коланът? За да открие трябваше да си поеме въздух и отново да пусне глава под водата.

Пое си въздух толкова дълбоко, че беше в състояние да скъса колана. Трябваше да бъде просто. Червено копче. Натисна го с пръста си! Хоп! Движение, което бе правил хиляди пъти. Но никога не го беше правил под вода. Никога не го бе правил с пръсти, посинели от студ! Никога не го бе правил с два накита в ръце! Никога не го бе правил с глава, потопена в ледената вода!

Навън! Трябва да успея да изляза навън!

Накрая беше принуден да се откаже. Вдигна глава над повърхността на водата. Имаше нужда от въздух. Кашляше. Ръцете му трепереха от студа. Едва усещаше пръстите на краката си.

Навън! Трябва да успея да изляза навън!

Напълни дробовете си с въздух и после пъхна глава под водата, за да открие копчето за освобождаване на колана. Червеното копче. Трябваше просто да го натисне - толкова лесно беше! - и щеше да се освободи.

Къде е?

КЪДЕ Е?

Роберт!

Шепот.

Той разтвори широко очи под водата. Не виждаше нищо. Само вода.

??? къде ???

??? съм ???

??? аз ???

Роберт!

Гласът. Гласът в главата му.

Глас, който беше чувал и преди.

Дишай, Роберт! Вдигни главата си над повърхността на водата!

- Мамо?

Той хвана колана, повдигна го и успя да се измъкне. Кашляше.

- Мамо? - крещеше той.

За един миг му причерня. Всичко потъна в мрак и беше прекрасно. Когато се върна на себе си, си спомни. Не майка му го викаше.

Беше Анджелина.

Анджелина?

Погледна ръцете си.

Украшенията ги нямаше!

Какво беше станало с тях?

Току-що ги бе държал.

А сега ги нямаше.

Той ги беше изгубил.

- Анджелина? - извика той, а устата му се напълни с вода.

И тогава се случи нещо. Роберто не разбра какво точно. Налегна го огромно спокойствие. Повече не се страхуваше. Студът го напусна. Почувства топлина. Беше приятно и топло. Чувстваше сигурност.

Сега разбра. Помисли си, че това е да умреш.

Не беше опасно. Това разбра в същия миг. Да умреш бе да се предадеш на спокойствието, на мира и мрака.

Вечността.

Очите му пареха.

Той е в градчето,

не знае къде,

не знае кога,

но знае, че е преди много, много време. Слънцето пече неумолимо. Толкова е горещо. Търси спасение под сянката на входа. Около себе си чува гласовете на мъже, които разговарят на непознат език, но странното е, че ги разбира. В един миг двама млади мъже се втурват към входа, искат да вземат парите му. Единият го заплашва с оръжие. Той им отвръща, че няма пари. Те казват, че лъже. Така е, той лъже. Казват, че са го видели при търговеца, но той продължава да лъже. Не иска да им даде парите си. С тези пари ще изхранва семейството си през следващата година. Единият мъж го пробожда с ножа в корема. Не усеща болка. Но усеща влага и когато поглежда надолу, вижда, че коремът му е кървавочервен. Единият от мъжете грабва торбичката с парите, която виси на пояса му. Другият я грабва от него. Той усеща как коленете го предават. Коленичи в собствената си кръв. Двамата мъже се втурват навън, на слънцето. Умирам, мисли си той и в

следващия

миг

е на бойното поле. Войник е. Униформата му е тежка. Бият се. Твой вдига меча си среща враг, когото не може да види. Но докато извършва това движение, разбира, че няма шанс, защото зад него се приближава конник, който го посича и в

следващия

миг

се намира на лодка, която се бори с вълните по време на страшно буря. Крещи. Думите му потъват, отнесени от вятъра. В следващия миг една огромна вълна се стоварва върху мачтата. Той потъва в студенината на морето

все по-дълбоко

и още по-дълбоко

долу към тишината - тишината, която е вечна. Тишината на вселената. Тишината сред звездите. Той е едно със звездите и с тишината, със светлината и мрака. Но изведнъж тишината експоадира...