Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Казах на Ема истината – продължи Хопкинс. – Не видях нищо през онази нощ. Не знам нищо за случилото се с Катрин. Опитах се да предупредя Ема да спре да рови, за нейно добро. – Сведе поглед. – И се оказах прав. Нямам представа какво се случи с нея. И не искам да знам. Питаш ме защо не желая да се забърквам в това. Ами виж нея.

– На кого другиго каза, че Ема е идвала при теб, че е задавала въпроси?

– На никого.

– Кой беше на горния етаж по време на купона?

– Нямам представа – отвърна той, натъртвайки всяка дума.

Ник постави ръка на рамото му, не го натисна, не се вкопчи в него, но и този жест беше достатъчен.

– Кълна се – увери го Хопкинс. – Ако знаех нещо, щях да съм проговорил още тогава. Казвам ти всичко, казвам ти истината, защото просто трябва да оставиш тази история. Отдръпни се. Това посъветвах и Ема, защото се опитвах да я предпазя. Дори да се е случило нещо престъпно на онзи купон, така да бъде. Това бяха синовете и дъщерите на сенатори, губернатори, банкери. Представа нямаш на какво са способни тези хора, за да опазят тайна…

Порталът в края на автомобилната алея се разтресе и се отвори. Ник пусна ръката на Хопкинс. Към къщата се доближи джип "Порше", зад волана седеше жена, а на задната седалка – куче порода "Бернски зененхунд". Водачката се загледа в съпруга си, притиснат от някакъв непознат посред този зимен ден.

Ник закрачи и мина покрай нея, докато тя слизаше от колата, подвиквайки:

– Какво е това? Какво става?

Ник метна телефона на Хопкинс в тревата и се измъкна през портала, докато той се затваряше. Направо му идеше да се разсмее. Накрая Хопкинс го предупреждаваше и му казваше да стои настрана за свое собствено добро.

Беше твърде късно за това. Огледа протежението на тази съвършена вашингтонска улица. Знаеше съвсем точно на какво са способни тези хора.

По обратния път Ник мина през централната част на града и се запъти към апартамента на Дилия с нейната кола.

Не спираше да стиска волана, беше го обзела ярост. Погледна скоростомера и сам си наложи да намали.

Изглежда, Ема е видяла нещо на онзи купон. Дали някой е убил жената? Дали след това са преследвали Ема, защото е знаела?

Обади се на Дилия.

– Имам нещо – каза той. – Вкъщи ли си?

– Да. Какво е?

– Ще ти кажа, като се видим. Да се видим в…

По телефона чу три почуквания на вратата. Дилия тихичко извика.

– Някой е тук.

– Очакваш ли доставка? Човек?

– Не – прошепна тя. – Домоуправителят чука понякога. Това е.

– Не се приближавай до вратата – предупреди я той.

По линията се чу шумолене на дрехи, после щракване на ключалка.

– Пред сградата има паркирана кола – отекна гласът ѝ. Явно се беше заключила в тоалетната.

– Коя марка?

– "Шевролет" седан.

– Може да е полицията.

Още три почуквания, вече приглушени. Не можеше да е сигурен дали наистина беше полицията, и дори да беше, дали можеше да ѝ се има доверие.

– На една пресечка съм. Идвам.

– Но ако те видят…

– Няма проблем. Не отваряй. Имаш пълното право. Какъв е кодът на вратата?

– Ник, недей.

– Ще внимавам. Кой е номерът?

– Седем, нула, четири, три.

По телефона се чу викане:

– Дилия Тайран. Градска полиция.

– Можеш да говориш с полицията – каза Ник, – но ще ти трябва адвокат. А не знам дали можеш да им вярваш. Не искам да ти се случи нищо. Идвам.

– Аз съучастница ли съм?

– Вярваш ли, че съм невинен?

– Да вярвам? – Звучеше шокирана. Гласът му някак си беше прозвучал гузно. – Не си ли?

– Да – отвърна той. – Не си се опитвала да прикриеш престъпление. Не си направила нищо лошо. Можеш да правиш каквото пожелаеш, но точно в момента не мога да съм сигурен, че тези хора са тъкмо това, за което се представят. Просто устискай.

Тишина.

– Дилия!

– Тук съм – прошепна тя. Едва я чуваше.

Ник спря неправилно на ъгъла и слезе от колата. Седанът пред апартамента на Дилия беше необозначен "Шевролет Импала" с полицейска регистрация – DC 5930, и нископрофилна антена за багажник на патрулката. Определено приличаше на истинската полиция, но той нямаше вяра на никого и на нищо. Ако хората зад това бяха достатъчно могъщи, за да убият бивш директор на ЦРУ, преспокойно можеха да държат и полицаи на хонорар.

Прикри очи от слънчевите лъчи и надникна през стъклената врата към лобито. Беше чисто. Набра кода на клавиатурата и влезе. Апартаментът на Дилия беше от дясната страна на втория етаж, затова той тръгна наляво към по-далечното стълбище.