Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Още не. Не искаше да замесва други хора в това, не и докато не разбереше напълно за какъв риск става дума. Джеф можеше да е непреклонен, а Ник не беше сигурен как ще реагира. Можеше да го принуди да иде в полицията или да настоява да му помогне в преследването на хората, които стояха зад цялата работа. Ник нямаше намерение да съсипва ничий друг живот.

Щеше да изчака. Имаше името и телефона на Али. Доближаваше се към отговорите на въпросите си и до солидни доказателства за случилото се предната вечер. Щеше да се обади на Джеф, когато разполагаше с достатъчно, за да говори с правосъдието.

Ник се срещна с Дилия пред магазин за кафе на "Благдън Али". Тя му подаде картонена чашка.

– Приличаш на човек, който заслужава кафе от пет долара – каза тя.

– Никой не заслужава кафе от пет долара, но благодаря.

Той вдигна чашката и отпи, после се огледа в прозореца – лицето му имаше восъчен цвят от недоспиването.

Излязоха от задните улички на "Шоу", покрай стенописите и художествените галерии. Този квартал с викторианските си редици от къщи, заедно с коридора на улица "Ю", беше дом на афро-американския ренесанс, който предхождаше харлемския [интелектуален и културен подем на афро-американското изкуство през 20-те и 30-те години на XX век].

Лангстън Хюз и Дюк Елингтън бяха обикаляли улиците му, а университетът "Хауърд" се намираше в единия му край.

След бунтовете от 1968 година и убийството на Мартин Лутър Кинг бяха необходими десет години да се възстанови, а през последното десетилетие с навлизането на луксозните строежи, автосервизите и старата зала за бокс бяха заменени от бирарии и коктейлни барове.

Ник търсеше тихо кътче, където да поговорят, и се спря на колата на Дилия, паркирана една пресечка по-надолу. Влязоха вътре и затвориха вратите.

– Струва ми се, че разполагам с името на жената, която ме нагласи така – каза той.

– Клара Марцети ли е? – попита Дилия.

– Това е жената, която е наела жилището. Нашата госпожица само отсяда там. Мисля, че истинското ѝ име е Али Уолдрон, макар че и това може да е измислена самоличност. Имам мобилния ѝ.

– Как успя?

– Май е по-добре да не знаеш. – Продиктува ѝ номера. – Можеш ли да намериш местонахождението ѝ?

– Може би. Но ще отнеме време. Имам известен напредък с фиктивните дружества. Не е кой знае какво, но намерих няколко съвпадения, които биха могли да ни свържат с хора от реалния свят. Много от тях са офшорки или анонимни корпорации в Невада и Делауеър.

Ник кимна. Беше една от обществените тайни на банковия свят – няма по-добро и по-лесно място за укриване на пари от американските анонимни корпорации и недвижими имоти. Именно там останалият свят прехвърля парите си отвъд океана.

Ник я осведоми за всичко, което беше узнал за връзката между него самия, Ема Блеър и Малкълм Уайдънър. Имаше ясна представа каква трябва да е следващата му стъпка. Искаше отговори относно информацията, с която е разполагала Ема, и това кой бе готов да убива, за да не излезе тя наяве.

Дилия вече знаеше за Ема и че Ник я търсеше след нейното изчезване. Изложи ѝ най-добрата си теория – Ема Блеър се е обърнала към него и към Малкълм за помощ, а някой се е опитал да се отърве и от двамата предната вечер, за да не узнаят или издадат тайната на Ема.

– Значи са те погнали заради това, което знаеш – каза Дилия. – Но ти всъщност нищо не знаеш. – Тя поклати глава.

– Не и конкретика – отвърна Ник.

– Успя ли да откриеш нещо въобще, докато я търсеше? Сигурно си стигнал много близо до някаква истина, за да решат да те премахнат.

– Възможно е. Или пък просто съм бил подходящ за натопяване. Имам нужните умения и съм свързан с Ема, така че щяха да ме изобразят като вманиачен преследвач, откачалка. Щяха да ме убият в онази къща и вероятно да нагласят местопрестъплението така, сякаш ме е застрелял някой от пазачите, или знам ли, да обрисуват сцената на самоубийството ми в кабинета.

Дилия обърна долната си устна.

– Никой ли не ти издаде някаква следа?

Ник поклати глава и погледна през прозореца.

Беше премислил всички, с които разговаря, докато се опитваше да установи какво се е случило с Ема. Пита ги дали е споменавала за болезнен момент, случил се в миналото, намеци за престъпление или трагедия, каквато и да било информация, която да я превърне в мишена.

Ема никога не му е споменавала нищо подобно преди деня, в който се появи без предупреждение в дома му преди месец. Беше странно – въпреки цялото време, което бяха прекарали заедно, той никога не усети, че я познава добре. Имаше част от нея, която винаги оставаше скрита, дори през онези моменти заедно в леглото, на тъмно, когато човек изпитва чувството, че може да сподели всичко.