Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Грей си я представяше съвсем ясно, сякаш в този момент тя стоеше до тях в стаята. Сигурно беше метър и шейсет и пет на бос крак. Петдесетина килограма. Само че едва не му счупи проклетия нос, докато я залавяше.

Ема Блеър. Малкълм Уайдънър. Понякога просто заплахата беше достатъчна да накара някого да замълчи, а понякога само ножът вършеше работа. Някои хора отказваха да правят компромиси. А така трудно се оцеляваше в този град.

Дейвид мушна телефона в джоба си и отново се обърна към Грей.

– Какво следва? – попита той. – Трябва да тръгвам.

– Авъроуз ще направи всичко възможно да открие Александра Харт. Можем да я използваме.

– За да го очистим?

Грей кимна.

– Уведоми ме веднага щом разбереш къде е тя. Ще бъда наблизо и ще я държа под око. А ако тя забележи нещо, накарай я да ми се обади, да изпрати сигнал. Но си имам и други начини да стигна до него. Ще се погрижа.

– Каквото и да правиш, искам да е чисто.

– Така ще е.

Ник стоеше на пост на ъгъла до адреса, който му даде Дилия, и се оглеждаше за бели кучета и за Александра Харт.

Вече беше обиколил блока два пъти. Сега оглеждаше прозорците, когато забеляза как куриер на Ю Пи Ес влиза в лобито. Само в едно крайно жилище вдясно на третия етаж сякаш имаше човек. Предвид размера на сградата предположи, че апартаментът, който му даде Дилия – номер 304, вероятно се намира в средата, където се виждаше само тъмнина и спуснати щори.

С уверено вдигната глава Ник се изкачи по стълбите пред блока и се вмъкна през вратата, когато куриерът излезе. Прекоси покрития с износен балатум под. Сградата вероятно е била от висока класа преди около половин век. Сега нямаше портиер, който да му търси сметка, а само домофон на входа.

Стигна до третия етаж с асансьора и сви вляво. Нейният апартамент беше вторият подред. Приближи се до вратата и почука, после още веднъж, макар че не вярваше да има някого вътре. Ако отвореше, веднага щеше да я засипе с въпроси. Почувства как пулсът му се ускорява, удар след удар.

Никакъв отговор. Не знаеше с колко още време разполага. Последно почукване, след което извади от джоба си комплекта за взлом, избра змиеобразния шперц и главен ключ. Дръпна ключалката в посока към себе си, размествайки барабаните, и успя на третото остъргване.

Отвори с инструмента и влезе вътре.

Точно пред вратата се виждаха дневна и трапезария, обединени в едно, и коридор от едната страна, който водеше до две спални. Фотографии с пренаситени цветове от пътешествия из Мароко и Индонезия покриваха стените. Ник търсеше нейни снимки, за да потвърди, че това е правилният адрес, правилната жена. Оглеждаше се за поща, за да научи името ѝ.

От едната стая се чу гърлен звук. Иззад ъгъла се появи бяла котка и се завъртя в краката му.

Класическо поведение на котка пазач. Беше забелязал белите косми по полата на Александра и почувства облекчение, че не е куче, което да надига олелия и да лае до небесата.

– Коя е тя, а? – прошепна той и се насочи навътре. Кухнята представляваше малък бокс. Когато пощата не се трупа до входната врата, хората обикновено я държат на масата или на плота. Рядко издържат да занесат писмата до работното си кътче.

Приближи голата маса за хранене с два стола, имаше само една празна чаша за кафе, върху която се виждаха бледи следи от червило. Докосна я и усети изстиващата вече топлина. Половин час, нещо такова?

Когато се обърна, го забеляза – писмо, разкъсано в единия край и захвърлено на плота до компактната печка.

Клара Марцети.

Същият адрес.

Беше сметка от телевизионната компания "Комкаст".

– Клара Марцети – каза той на глас и огледа стаята. Мина през дневната, търсейки снимки на жената, която познаваше като Александра Харт.

Нищо. Продължи по коридора. Вратата на първата спалня беше отворена наполовина. Запомни ъгъла по навик, за да я върне после, както е била. При някои задачи Ник носеше и малка торбичка прах, за да покрива следите, които оставяше.

Пантите изскърцаха, когато побутна вратата. Стаята беше обзаведена с евтини книжни лавици и канапе. Загледа продълговатия вдлъбнат отпечатък на килима. Приличаше на следа от разтегателно легло. Възглавниците на канапето бяха натъпкани под странни ъгли, сякаш набързо наредени, а на масата имаше пощенски плик, който някой беше използвал, за да остави бележка. Думите бяха надраскани с червен химикал.

Клара,

Трябваше да бързам. Благодаря ти за всичко.