Мэтью Квирк - Часът на убиеца

При споменаването на Али сякаш се ядоса.

– Няма я.

– Трябваше да я взема. Знаете ли къде е?

Котката промуши глава през отвора на вратата, вдигна очи към него и замърка. Клара го огледа вече по-строго.

– Не. А и не искам да знам.

– По дяволите. Номерът, който са ми дали, не работи. Имате ли някаква представа къде да я открия?

Тя се отдръпна в апартамента, постави ръка на топката на вратата и стесни отвора.

– Вие сте един от тях, нали?

– От кои? – попита той.

Тя поклати глава и се навъси презрително.

– За кого работи тя? Какво е всичко това?

– Извинете. Не съм сигурен за какво говорите.

– Влиза, излиза по всяко време на денонощието, то не бяха черни джипове, то не бяха тъмни стъкла или типове като вас. В какво се е забъркала?

Явно знаеше точно колкото и той. Когато не ѝ отговори, тя се засмя отегчено.

– Ако я намерите, кажете ѝ да забрави номера ми.

После захлопна и заключи вратата.

Ник се радваше, че се върна до апартамента. Това не беше преструвка. Жената действително не знаеше в какво се е забъркала Александра, единствено разбираше, че е опасно. Извади телефона си, добави нов контакт и въведе номера на Александра/Али по памет.

Искаше да ѝ се обади веднага, но може би беше по-добре да изчака, не искаше тя да разбира колко близо е стигнал до нея и колко знае. Вероятно имаше начин, по който да използва най-добре това първо обаждане, докато е объркана, и да проследи местонахождението ѝ.

Не спираше да мисли за казаното от Клара – черни джипове. Видя такива зад колата си, докато търсеше Ема, и открадна един от нападателите си в къщата, където убиха Уайдънър.

Пресече улицата и се приближи към служебния си пикап, проверявайки за глоби за паркиране. Това беше инстинктът на живеещия в окръг Колумбия. Обикновено имаше по половин дузина противоречащи си знаци за паркиране на всяка улица във Вашингтон.

Отвори вратата, качи се и плъзна ключа в запалването.

През една пресечка на ъгъла се спря жена с пепеляворуса коса, прибрана на кок, и чанта през рамо.

Той се наведе над волана.

Беше Александра Харт. Тя пресече на кръстовището и извади телефон от джоба си.

Той слезе от пикапа и тръгна към нея с нормална крачка. Не беше сигурен дали го е видяла и искаше да се приближи, без да привлича вниманието ѝ.

Тя побягна, щом зави зад ъгъла, приближавайки телефона към ухото си. Той хукна подире ѝ, а обувките му трополяха по червените павета.

На кръстовището свърна наляво в еднопосочна улица. Трафикът около Капитолия беше толкова натоварен, че беше по-добре да върви пеш. Отпред, близо до сградите на Сената, се тълпяха хора, но му се стори, че я мярна.

Продължи да крачи и мина по бордюра, заобикаляйки група стажанти, които изглеждаха като дечица, пременили се в дрехите на родителите си.

На ъгъла на "Първа" и "Конститюшън" погледна към бариерите и будките на охраната, които водеха към терена на Капитолия, огледа продълговатия хълм към пешеходната зона на Националния мол и класическата фасада на станция "Юниън" на север.

Накъде?

Оглеждаше всяка фигура, всяко лице. Али беше набрала преднина и беше възможно да се е върнала назад или пък да е влязла в някоя от сградите по пътя.

Една жена вървеше през парка към Капитолия. Зърна я в гръб – косата, чантата през рамо. Хукна след нея покрай полицаите на Капитолия, които стояха на пост с автоматичните си пушки и кучетата пазачи.

Тя се обърна, вдигна телефона си и си направи снимка. Не беше Али.

Той тръгна обратно на север и спря на кръстовището. Направи пълен кръг, оглеждайки Капитолия, Върховния съд, Сената.

За кого работеше тя? Защо е дошла точно тук?

– Господине, мога ли да ви помогна?

Обърна се и се намери лице в лице с двайсетинагодишен полицай от Капитолийската полиция, въоръжен като за бойното поле с пушка М4 през гърдите.

Ник дишаше тежко и имаше прясна синина на лицето си. Разбираше, че създава странно впечатление, приличаше на маниак.

Нямаше нужда да привлича внимание. Не и тук. Не и сега. Не и с пистолет на хълбока в такава близост до Конгреса. Полицията може би вече го е свързала с вчерашното убийство. След един последен оглед отговори:

– Добре съм. Стори ми се, че видях един познат.

Усмихна се и се отдалечи, подминавайки семействата, отрупали се с току-що закупен туристически кич, служителите с телефони, залепени за ушите им, и противовзривните бариери.

А навсякъде около него, от подземни гаражи и полицейски пропускателни пунктове, излизаха черни джипове, на цели орди, защитаваха властимащите, скрили пътниците си зад затъмнени стъкла.