Джонатан Мур - Отровителят

— … част от мен — довърши мисълта си той.

— Затова ела — каза тя. — Моля те, ела. Сега трябва да побързаме. Ти ще шофираш полицейската кола. Изкарай я от тунела. Ще те чакам.

— Хенри ми разказа за мен… за нас.

— Трябва да побързаш, Кейлъб. Тръгни на север. Скрий телата и смени колата. Ще те пресрещна. Но трябва да побързаш.

Отново затвори очи и посегна за ръката ѝ. Трябваше да е там, лесна за хващане. Беше намерил ръката ѝ с превръзка на очите. Беше я намерил в тъмната половина на Сан Франциско, разполагайки само с парфюма ѝ и със спомена на пръстите ѝ върху китката му. Беше намерил тайната ѝ стая… тяхната тайна стая.

Но сега, като посегна за нея, пръстите му срещнаха само въздух. Когато вдигна поглед, видя само стената на тунела.

Беше си тръгнала. Черния принц го нямаше.

— Емелин?

Всички звуци в тунела бяха изчезнали. Вентилацията и двигателят на колата работеха, без да издават звук. Дори краката на Гарсия подритваха таблото безшумно. Единственият шум беше сухо стържене… звукът, който есенните листа издават, падайки по тротоара под котешката лапа на вятъра.

Наведе се през отворената врата и погледна назад.

Някакво парче хартия се търкаляше към него по настилката, носено от въздушното течение в тунела. Още не можеше да прочете текста на страницата, но знаеше какъв е и кожата му настръхна от предчувствието. Знаеше, че е от Емелин. Тя искаше да го види, както бе искала да намери тайната врата. Не му беше трябвал ключ, за да влезе в стаята зад камината; стаята не изискваше ключ, защото самата тя беше ключ. Тя знаеше, че ако той се вмъкне в нея и подиша десетилетните прах и мухъл, ако види разхвърляните скици и покритата с паяжини кушетка, това ще отвори още по-дълбоко скрита врата. И сега искаше от него да отвори още една.

Надигна се от задната седалка и се изправи, после застъпи с крак листа, преди да го е подминал.

Беше листовка. Същата като онези, които беше видял по Хейт стрийт и до рибарския кей, и по бог знае колко булеварди през последните няколко месеца. От септември насам ги лепяха по уличните стълбове и забождаха по дърветата. Беше ги виждал залепени по витрините на магазини пряка след пряка. Стени от хартия, покриващи цели фасади на магазини, обгръщащи дебели дървета и стигащи до най-високите им и тънки клони. Беше виждал тълпи от хора да ги подминават, без да обърнат поглед и на милиметър и без да забавят ход дори за секундата, която щеше да им отнеме да прочетат имената на изчезналите.

Наведе се и взе листовката в ръка. Над трите черно-бели фотографии имаше текст в получер шрифт:

Първите две снимки бяха невъзможни. Лицето на Гарсия беше смазано и насечено, едното му око беше пробито от все още стърчащо в очната му кухина парче стъкло. Полицай Гедаро беше с гръб към фотоапарата, но някак гледаше в обектива, понеже шията му бе счупена и главата му бе извъртяна на сто и осемдесет градуса. Кожата по гърлото му бе извита в спирала като нишките във въже. Последната снимка показваше мъжа, който лежеше на матрака в „Трайдънт“, лицето му все така заключено в металната маска. Кейлъб хвърли листа и го проследи да отлита от него по лекия завой на тунела и да се разтапя в дебнещата отвън мъгла.

Преди двайсет и пет години баща му може би също бе видял листовки. На неговата съвест тежаха изчезнали хора, петнайсет на брой, като се започне от деня, в който се бе родил Кейлъб. Лицата им покриваха стените на мазето по време на последните три дни от касапската му работа. Листовки, бележки, брошури, разхвърляни като след потоп. Баща му, окървавен до лактите, пеещ, докато оформяше последната си скулптура с дървен чук и импровизирано длето, буквално газеше в море от листовки и ги разчистваше пред лицето си, когато спираше, за да размаха ръце към тавана, или се завърташе в кръг и нанасяше крошета във въздуха, докато крещеше на езици, на които никой не говореше.

Може би колекционерите, които купуваха картините му, искаха да съзрат в тях някакви намеци. Искаха да застанат пред тях в тихите си стаи и да ги изучават за знаци и предупреждения. За скрити изображения с тъмен потенциал, като заровени семена. По същия начин Хенри и останалите щяха да ровят из дома и лабораторията му, щяха да препрочитат статиите му за намек на генезиса на мрака, наречен Кейлъб, когото бяха открили като плевел в редиците си. Щяха да каталогизират откритията си, да пишат за тях в научни списания и може би някой ден друг вид колекционери щяха да започнат да търгуват с въгленовите му скици, да наддават за тях на тайни търгове и да ги отнасят по домовете си, за да изучават полусенките в поредицата актови снимки на Бриджит Лорънт, надявайки са да разпознаят момента, в който спектърът бе почернял изцяло.