Джонатан Мур - Отровителят

— Идваш ли?

Когато проговори, думите му прозвучаха така, сякаш идеха през уста, пълна с топящ се лед. Всъщност това трябва да беше кръв. И парченца счупен зъб.

— Ти не стоиш там — каза той. — Ти си… не си направила това.

— Има ли значение, Кейлъб? Пука ли ти какво казва кой да е от тях?

Зрението му раздвояваше образите при всяко помръдване на очите. Затвори ги и с примигване отстрани кръвта. Когато погледна пак, тя продължаваше да стои до отворената врата. Двете ѝ изображения се плъзнаха едно към друго и се сляха в общо. Едно плътно, красиво цяло.

— Обичах те — каза той. — От първия път, когато те видях. Тогава бях малко хлапе.

— Знам.

— И те исках… да те спася… за да ме спасиш.

— Помниш ли кога се намерихме?

Опита се да поклати глава, но вратът му бе възел от извити нерви и дори опитът за помръдване изпращаше болезнени спазми по ръцете му. Изкрещя, докато не му остана дъх. Когато можа, отново я погледна.

— Мога да ти го дам — каза тя. — Искаш ли го?

— Не мога да го направя. Не и сам.

— Затвори очи, Кейлъб. Ще ти го дам. Онази сутрин накарахме времето да спре. Нека ти покажа…

Той затвори очи. Връхчетата на пръстите ѝ докоснаха челото му и начертаха кръг в кръвта. Беше там… споменът. Беше на нейните пръсти и в следващия миг вече се смесваше с кръвта по кожата му, просмукваше се в него. Не се оказа загубен за двайсет и пет години. Емелин му го бе съхранявала. Беше го пазила, докато стане готов да си го вземе обратно. Когато прехвърлянето свърши, тя дръпна ръката си.

— Спомняш ли си сега, Кейлъб?

Слязоха от автобуса и застанаха на тротоара под ръмящия дъжд, докато учителят им и двамата придружители за урока на открито ги брояха. После се качиха по стъпалата и Кейлъб вървеше до Хенри, който избута очилата си нагоре, за да прочете табелката до вратата.

Бяха в кухнята, когато го видя.

Майсторът по ремонта сигурно бе отишъл да обядва. По пода край умивалника имаше разхвърляни инструменти. Гаечни ключове, оксижен за заварки, дълга плоска отвертка с нащърбен връх от въглеродна стомана. Кейлъб стоеше в края на групата. Никой освен Хенри не забеляза, когато той направи крачка към сандъчето за инструменти. Преподавателят говореше за някакви фургони за доставка на лед.

На пода имаше нож с острие черно, извито и остро като тигров нокът. Беше точно като ножа на баща му с разликата, че по този нямаше кръв.

— Кейлъб — прошепна Хенри.

Кейлъб чу гида да извежда класа от кухнята и да го въвежда в трапезарията. Майсторът бе обвил дръжката на ножа в черен изолирбанд, за по-стабилно хващане. Баща му беше направил същото. В края на работата му дръжката би станала много хлъзгава без изолирбанда.

Кейлъб затвори силно очи и ги отвори.

Беше в къщата музей и се намираше сам в кухнята. Не, не можеше да е ножът. Майка му беше в новия апартамент и лицето ѝ беше бинтовано. Останалите деца бяха в съседната стая. Знаеше го, но не ги чуваше. Чуваше само баща си и неговите лаещи викове.

Ножът беше на пода, където го бе хвърлил баща му. Но нещо не беше наред. Той вече не се намираше в мазето. Някакъв мъж се бе появил там и го бе пуснал навън. Беше в музея. В някаква кухня на музей. Ножът си беше, където го бе зарязал майсторът.

Принадлежеше на сметището, където беше отишла пепелта на баща му. Знаеше, че трябва да се отърве от нея. Острието не можеше да бъде изгорено, но поне можеше да бъде заровено.

Кейлъб смяташе, че е сам, докато върху него не падна нечия сянка. Вдигна поглед и бързо стана от колене. Хлапето, взело ножа от пода, се казваше Дрю. До днес той беше само лице в задната част на стаята. От онези деца, които прокарват пръст по думите, докато четат, и които носят обувки с велкро, защото връзките са прекалено сложни за тях. Но сега Дрю държеше ножа така, че извитият му връх сочеше в корема на Кейлъб.

— Такъв ли беше? — прошепна Дрю. — Онзи, който е използвал?

Кейлъб гледаше ножа. Гърлото му беше стегнато, сякаш висеше на бесилка.

— Такъв е бил, нали? — каза Дрю с глас, който прозвуча като съскане. Учителят им беше в съседната стая. — И ти си го искал.

Дори да можеше да проговори, нямаше да го направи. Момчето не бе разбрало нищо, но Кейлъб знаеше, че не му дължи никакви обяснения.

— Хареса ли ти да гледаш? — продължаваше да го разпитва Дрю.

И размаха острието на няколко сантиметра от очите на Кейлъб.

— Хареса ли ти да гледаш как я реже?

Кейлъб усети ръка на рамото си. Не се обърна и не свали поглед от стрелкащото се острие, но знаеше, че ръката е на Хенри.