Джонатан Мур - Отровителят

— Остави го, Дрю — каза Хенри.

Хлапето отстъпи крачка. Хенри беше най-високият в класа им, а това означаваше трийсет сантиметра над Дрю.

— Не съм…

Хенри беше и най-бързият в класа. Той се стрелна покрай Кейлъб, улови китката на Дрю, дръпна ръката му нагоре и я изви. Блъсна го към умивалника и сложи длан върху устата му. Ножът издрънча на пода.

— Ще мълчиш — продължи да шепне Хенри. — Сега ще те пусна и ти ще се върнеш при останалите. Разбра ли ме?

Дрю кимна с ококорени очи.

— Да не си казал гък — прошепна Хенри. — И видя ли те пак да се заяждаш с Кейлъб, няма да кажа на учителя, а лично ще се разправя с теб.

Хенри пусна момчето и го проследи как напуска кухнята с препъване. После сложи ръце на раменете на Кейлъб.

— Добре ли си?

Кейлъб не отговори. Примката на врата му се беше дозатегнала. Но Хенри можеше да го разчете със или без думи.

— Дишай — каза му той. — Така ще се оправиш по-бързо, нали?

Вече успокоен, Хенри го насочи към вратата. Влязоха в трапезарията и се присъединиха към класа. Няколко от децата се обърнаха, когато ги усетиха, и го изгледаха с тъмните си очи.

И тогава той разбра, че никога няма да може да се върне изцяло при тях. Дрю го знаеше, знаеха го и другите. И може би най-добре го знаеше Хенри. За тях той беше кошмар, чудовище. Намираха се в безопасност, защото всичко вече беше приключило. Беше история, приказка. И макар на Кейлъб да не му беше писано никога да бъде част от тях, сега част от него им принадлежеше. Те можеха да откъснат историята му, да я изрежат от него, преди да спре да бъде жива. Можеха да си присвоят неговата тъмнина. Нещо, на което да се дивят, преди да го захвърлят.

Беше много трудно да посрещне погледите им. Огледа се в новата стая. Гърлото му продължаваше да бъде запушено и не знаеше дали беше вдишвал, откакто бе видял ножа. Имаше камина, а над нея — картина. Млада жена го гледаше, но нейният поглед не го нараняваше. Болката напусна гърлото му. От картината струеше светлина. Докато я гледаше, жената помръдна лявата си ръка. Той отстъпи и се блъсна в Хенри.

— Кейлъб — настойчиво му прошепна Хенри, — трябва да дишаш.

Обърна се към приятеля си с широко разтворени очи и отново погледна картината. Сега жената използваше единия си лакът, за да се подпре на сламения дюшек. Лявата ѝ ръка бе протегната към него с дланта напред. Тя сви три пъти показалец. Искаше от него да се приближи, но Хенри го отведе.

Знаеше, че сега е разумно да мълчи.

Но в следващата стая се изплъзна от Хенри и се премести в задната част на групата. На горната площадка изостави съучениците си. Там чу шепот. Тя го викаше от перваза. Произнасяше името му като две прошепнати от вятъра срички.

Кей-лъб .

Слезе при нея. Можеше ли да не го направи?

Долу изглеждаше така, сякаш слънцето бе залязло. Сякаш беше минал някой от персонала и бе запалил невидими свещи. Над него гласовете на децата изтъняваха и ставаха все по-слаби. А когато напълно изчезнаха… къщата въздъхна.

Прекоси стаята и застана пред нея. Моментът се разтегна в безкрайност. Дори не усети да пресича хоризонта, защото беше сам с нея. Само Кейлъб и Емелин във водопада. Изкривено пространство и зациклена памет. Времето беше толкова омекнало, че часовниците висяха като влажни парцали. Бяха на една стъпка разстояние и не отместваха поглед един от друг. Желаеше я толкова силно, че чак го болеше.

Беше натрапчиво прекрасна. И ѝ предстоеше да бъде обесена.

Не се изплаши, когато тя се надигна в седнала поза в картината, прехвърли се на перваза и скочи леко долу като танцьорка. Взе възглавниците от дивана и ги разхвърля по пода. Това беше образът, който щеше да остане толкова вероломно, толкова неизличимо в мислите и най-дълбоките му спомени и щеше да чака точния момент да разцъфти наново. Очите ѝ бяха притворени, на устните ѝ играеше намек за усмивка. Чакаше го, молеше го да я докосне. Умоляваше го да накара часовниците да вървят назад, за да може да се върне при нея. За да може да я отведе. Да я спаси от утринта. Този път никакви вериги не можеха да го спрат. Нямаше железни халки в пода.

Камината се запали зад нея и тя разтвори ръце, за да го приеме.

Преди да отиде при нея, той отново погледна перваза на камината. Затворническата килия в рамката беше празна. Падна на колене пред нея, разтърсен от ридание, което не се налагаше да обяснява, защото знаеше, че тя е…

— Кейлъб?

Вдигна поглед. Бяха в тунела. Подаваше му ръка с дланта нагоре. Пръстите ѝ бяха черно-червени от кръвта по челото му.