Джонатан Мур - Отровителят

— Би трябвало.

— Както прецениш. За себе си знам, че не ми се връща по целия път.

След трийсет секунди стигнаха до кръстовище. Кейлъб не можеше да види имената на улиците, но Гедаро зави наляво. Минаха през едно кръгово и пред тях се видя входът на тунела при Бънкър Роуд. Изглеждаше като малка дупка в склона на хълма. След малко ускориха надолу в западна посока през еднопосочния тунел, който беше тесен и тъмен като изкопан на ръка минен забой. Нагъсто разположените светлини в тавана се стрелкаха в щрихована линия, а извитите бетонни стени връщаха обратно към тях ехото от рева на двигателя. Кейлъб работеше над белезниците си и гледаше право през струящия мрак в тила на Гедаро.

Чу я, преди да я види — ръмжащата 8-цилиндрова „Инвикта“ точно зад тях. Кейлъб погледна наляво. Видя хромираните фарове, изправената радиаторна решетка, увенчана със статуетката на рицар с броня. След това се появи капакът — призрачно сив и невъзможно дълъг. За да се намести до тях в тесния тунел, левите ѝ колела сигурно бяха по извивката на долната част на стената на тунела.

Нещо зад гърба на Кейлъб щракна. Лявата му китка изпита моментално облекчение от притока на свежа кръв в пръстите му.

Не му обърна внимание.

Очите му бяха върху Черния принц. Светлините на тунела се отразяваха в прозорците му — трептящи и оранжеви, сякаш някой бе запалил пожар в коженото купе.

Кейлъб отново впери поглед напред.

Гедаро носеше под ризата си позлатен ланец. Част от покритието му се бе обелило около заключващите клипсове над врата му. Под златното покритие прозираше стомана. Закопчалката на ланеца беше извън досега на Кейлъб, далече от преградната мрежа. Но с кламера в ръцете си, той знаеше, че може да го хване като с кука и да изтегли веригата през пролуките на мрежата. Онова, което последва в съзнанието му, не беше план, а картина: той стиска веригата в юмрука си и опъва с всички сили назад. Щеше да е като острие през гръкляна на Гедаро.

Черния принц вече беше редом с него, носеше се през тунела като летящо насекомо, толкова наблизо, че усещаше ритъма на цилиндрите му в червата си. И тогава я видя зад волана. Беше извадила ръка през отворения прозорец и пръстът ѝ с лакиран нокът лежеше върху монтираното във вратата огледало. Въздушното течение в тунела развяваше тъмната ѝ коса над главата като ято скорци при залез.

Емелин.

Устните му беззвучно произнесоха името ѝ и той се наведе към мрежата.

Когато Емелин зави към тях, не можеха по никакъв начин да се противопоставят. Инвиктата беше по-голяма и по-тежка, а и се движеше по-бързо. Полицаят се поколеба между газта и спирачките и това предреши изхода. Бронята на инвиктата се заби в шофьорската врата на патрулната кола и я прикова към стената на тунела. Хоризонтален фонтан от искри се посипа по прозореца на Кейлъб, преди той да се счупи. Кейлъб се удари в преградата зад главата на Гарсия и усети как носът му се забива в плетеницата на дебелата жица. След това десните гуми на колата им се озоваха във въздуха. Кейлъб излетя в ниската половина на колата и се удари в бронирания прозорец.

Чуваше двигателя да работи, но не се движеха. Някъде наблизо се строши стъклен панел, но нищо не го удари. Изправи се на седалката и когато го направи, шията му изпука и за миг изчезнаха звук и образ.

И после всичко се върна.

На прозореца до него имаше кръв, наслоена толкова дебело, че не можеше да вижда през напуканото стъкло. Нещо навън се движеше. Чу крачки. Високи токчета по цимент. Но на предната седалка нищо не помръдваше: Гарсия висеше наполовина през отвора на предното стъкло. Краката му още бяха в колата и леко подритваха. Но това беше много повече, отколкото можеше да направи другият полицай. Патрулният беше счупил врата си — главата му висеше извита назад и празният му поглед бе забит в Кейлъб.

Вратата на Кейлъб се отвори и той го усети: замайващия аромат на утринна роса. На цветя, които не можеше да съществуват. Никога не бяха и никога нямаше да съществуват. Погледна ръцете си. Не помнеше да си е свалял белезниците, но тях ги нямаше. Стискаше в левия си юмрук скъсана златна верига. Пусна я и избърса окървавената си ръка в панталона.

— Здравей, Кейлъб — проговори тя. — Бях ти обещала да дойда скоро. Нали?

Обърна се и я погледна. Беше облечена във все същата рокля с черен шлейф, прогорен на дупки. Подаде му ръка. Часовникът показваше 3:28.

— Идваш ли?

Гласът ѝ го достигаше само през едното му ухо. Другото регистрираше пронизително пищене. Изгледа ръката ѝ. Фините черти по дланта ѝ, едва забележимата мрежа от капиляри под гладката ѝ кожа. Беше рисувал тази ръка веднъж. Напрегна се да си спомни кога. Беше картина, която бе носил в себе си толкова отдавна, че не можеше да каже къде я бе видял за първи път.