Джонатан Мур - Отровителят

— Не ви чух.

— Отпечатъците? Как остават неизменни през целия ви живот? Днес изглеждат така, както са изглеждали, когато сте били на дванайсет години, с тази разлика, че тогава ръцете ви са били по-малки.

— И какво?

— Ами това, че намерихме стаята ви в къщата „Хаас-Лилиентал“ — обясни Гарсия. — Хенри каза, че сте добър в намирането на неща, но аз мисля, че никой от нас не разбра — истински разбра, имам предвид — докато не видяхме онази врата. Аз никога не бях виждал нещо подобно на онази стая. И пръстовите ви отпечатъци са навсякъде из нея.

— Влязох там еднократно и не съм докосвал нищо.

— Може би наскоро сте влизали там само веднъж. И наскоро не сте докосвали нищо. Но някога сте докосвали много неща. Тогава, когато ръцете ви са били по-малки…

— Какво значение има това?

Гарсия сви рамене.

— За Кенън голямо, защото най-сетне разбрал.

— Не се съмнявам.

— Знаете ли, че той е онзи, който ви е намерил?

Кейлъб кимна.

— Спомена ми го.

— Бил е там и трите пъти. Когато баща ви най-сетне направил онова, за което се е подготвял. Когато сте изчезнали. И когато сте се появили и Кенън ви е намерил. Тогава бил патрулен полицай в онзи квартал. Така че когато сте измъкнали парцала от устата си и сте закрещели, той първи се озовал там.

— Страхотно.

— Ако не бе дошъл и не бе развързал вас и майка ви, тя е щяла да умре от кръвозагуба, а вие от глад. А след болницата, когато сте изчезнали, той нито за миг не спрял да ви издирва. И ако не беше ви видял на верандата, знае ли човек…? Можело е пак да изчезнете. И да се заврете обратно във вашата стая.

Кейлъб стискаше релсата с всички сили и гледаше плота на масата. През изминалата седмица бе преживял усещането как подът под него се продънва и той пропада в забвението. Сега би дал всичко това да се случи наистина.

— Така че се надявам за ваше добро да не сте го убили. И че е било обикновен инфаркт. Защото, ако сте убили човека, спасил ви на два пъти? — Гарсия се наведе през масата и зашепна: — Човекът, занесъл на ръце майка ви в линейката? Човекът, намерил клещите, с които да ви освободи от оковите…? Не знам… Дори не искам да знам какво е заслуженото наказание за това.

— Начукай си го, Гарсия.

— Не е нужно да ми разказвате за батрахотоксина — подмина изблика му Гарсия. — Хенри вече го направи.

— Тогава и той да си го начука.

— Оставили сте сейфа отворен след бягството си от болницата. Но преди да напуснете, сте разбили шишенцата по целия под. Само че ние бяхме с костюми за биологична защита, когато влязохме там. Затова никой от нас не пострада. Можете да благодарите на Хенри за това — продължаваше да разказва Гарсия. — А Хенри? Той дълги години ви е бил добър приятел. Каза, че сте най-умният човек, когото познава… едновременно с това и най-деликатният. Може би с приятелството ви е свършено. Той поне е положил усилия да не стане така.

— Не съм…

Кейлъб спря и вдигна поглед. Най-сетне погледна Гарсия в очите. За първи път по време на целия им разговор беше абсолютно сигурен в нещо.

— Никой не може да проникне в онзи сейф. Никой!

Беше лесно да се каже, защото бе истината. Но в настъпилата тишина той се замисли за онова, което следваше от това твърдение. Погледна към ръцете си, които бяха побелели и студени от спирането на кръвообращението в китките му.

Накрая Гарсия му отговори:

— Именно…

Хвърли бележника си на масата. Така и не бе записал дори една буква в него.

— Емелин… тя като глас в главата ви ли е, или можете наистина да я видите?

Кейлъб гледаше екрана и си спомняше първите ноти на песента, която му бе изсвирила. Като чаткането на дъжда по прозорците на къща, отдалечена от останалите. Ако можеха да отидат някъде — само те, двамата — дъждът щеше да звучи по този начин по прозорците на спалнята им.

— Не искаш да захапеш, а? — подкани го Гарсия.

Кейлъб поклати глава и се наведе по-близко до екрана. Емелин не се виждаше, но може би щеше да забележи сянката ѝ. Нещо… Каквото и да било, стига да покаже, че е там. Стъклената сфера беше толкова топла в ръцете му. Топлина и светлина срещу студената зеленина на абсента в тумбестата чаша. Видя устните си да помръдват в такт с думите, които Емелин пееше в същия момент.

Гарсия се пресегна и дръпна таблета. Изключи зациклилото видео и прибра компютъра в куфарчето си.

— Тя е реална — проговори Кейлъб. Но долавяше вплетените в думите си нотки на страх и напрежение. Звучеше като човек, уловил се на нокти за перваза на висок етаж. — Запознахме се. Докосвал съм я.