Джонатан Мур - Частен детектив

Когато видях Клеър Грейвсенд за първи път, тя вече беше мъртва. Но не от много отдавна. Лежеше пред Рефюджио Апартмънтс на Търк Стрийт, все още топла, все още с цвят по бузите. Допрях два пръста отляво на гърлото й и потвърдих очевидното. Не помислих да се обадя на 911. Точно сега последното, което исках, беше да се разправям с полицията. Пък и вече беше прекалено късно за нея.

Докато я гледах, дъждът пълнеше отворените й очи. Ако някаква част от нея все още можеше да вижда, правеше го от дъното на океан. Повърхността беше твърде далеч, за да може да я достигне. Беше поела последния си дъх и сега потъваше, отнасяйки със себе си всичко, което е знаела.

Клеър Грейвсенд.

Разбира се, още не знаех името й. Не подозирах какво ще причини на живота ми. Срещата можеше да е съвсем случайна. Злополучна гледка на улица в Тендърлойн 1 1 Централен квартал в Сан Франциско, известен с високата си престъпност. — Б.пр. , която вече клонеше към беда. Но вместо да се махна, аз извадих фотоапарата си и в крайна сметка именно това ме въвлече във всичко. Видях я в плът само веднъж, а после имаше единствено фотографии. Откъслечни моменти от живота й, намеци. Следите бяха пръснати като парчета счупено стъкло.

Като се замисля сега, не би трябвало да се изненадвам, че тази среща не беше първа и последна. Докоснеш ли се до някого като Клеър Грейвсенд, ти си белязан. Или започваш да задвижваш зъбните колела, или те се завъртат сами. И щом осите започнат да се въртят, движението само се поддържа. Вечен цикъл, който винаги се подновява.

Това, от което не мога да се отърся, е онзи образ на вечността. Или може би говоря за съдбата — идеята, че името и животът ти са изсечени върху камък още преди първата искра на Големия взрив. Че можеш да живееш вечно и да не избегнеш пътя, който ти е предначертан.

Но това е само заради случилото се по-късно.

Нека се върна назад и да обясня някои неща.

Пет седмици през онова лято живях в „Уестчестър“, пропаднал хотел в гнилото сърце на Тендърлойн. Не съм богат, но се справям по-добре от клошар. Работата ме беше отвела там. Работех по задача и през целия юни живях между една полупенсионирана проститутка и непокаял се потребител на или. Деляхме банята в края на коридора. Сградата имаше тънки стени, така че споделяхме и всеки звук. Външно имахме общи неща помежду си. Всички имахме причини да избягваме рецепцията. Не прахосвахме пари за пране. Продавачът нощна смяна в магазина за алкохол тутакси би ни посочил при евентуална очна ставка. Но за разлика от мен, съседите ми вероятно не бяха откъртили дюшемето си, за да поставят микрофони и миниатюрни камери на таваните на наемателите, които живеят под тях. Не прекарваха нощите си в подслушване на провеждани шепнешком разговори и записване на кодирани имена в бележник. Съседите ми бяха много по-честни хора от мен.

Асансьорът в „Уестчестър“ не работи и шахтата му е пълна с боклук — спринцовки и празни бутилки, памперси за възрастни и картонени кутии от храна за вкъщи. Стълбището е тъмно, но върши работа. То води надолу до врата от ковано желязо, от която се излиза на Търк Стрийт. Сутрин, преди изгрев-слънце, аз слизах по стълбите, бутах вратата и правех обиколка на няколко преки, за да видя дали не ме следят. След като се уверявах, че съм сам — и сигурно ще се изненадате колко сам може да бъде човек в Тендърлойн точно преди зазоряване — продължавах към административния център на града. Там имам двустаен офис, недалеч от съдилищата. Съдилищата привличат типа хора, които се нуждаят от онова, което предлагам.

Но в продължение на пет седмици аз имах само един клиент. Работех по двайсет и четири часа на денонощие. Отивах в офиса рано, за да прегледам пощата. Проверявах съобщенията и плащах пристигналите сметки. Не биваше да изоставам от живота си, доколкото имах такъв. Обаждах се на човека, който получаваше сметките ми, и подписвах чековете. И още преди да се е съмнало, се връщах на подслушвателния си пост в „Уестчестър“.

Точно това бях тръгнал да правя и през първия вторник на юни, когато отворих вратата и огледах паркираните на „Търк“ коли. Най-много ме тревожеха микробусите без прозорци. Те са най-лесни — надпис „Джо водопроводчикът“ на вратите, половин дузина агенти на ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, наведени над монитори и говорещи по радиостанции. Но ако ги имаше, не ги видях. Направих обиколката на пресечките и когато реших, че всичко е чисто, тръгнах на запад към „Ван Нес“ и офиса ми.