Джонатан Мур - Частен детектив

След като се качих горе, свалих ръкавиците и гледах картината от камерата, скрита в тавана на Деканса. Стаята му беше малка като моята. Когато се върна от тоалетната, му бяха нужни цели три секунди, за да забележи телефона. Огледа се, после отиде до прозореца. Остана цяла минута абсолютно неподвижен с наведена глава. После скри телефона под дюшека.

Три дни по-късно още не го беше използвал. Затова изчаках да отиде да вземе душ, вмъкнах се отново в стаята му и му оставих бутилка уиски. Върнах се горе и го гледах на кристалночиста черно-бяла картина как намира бутилката и оглежда внимателно дали е запечатана. Не я изля в умивалника, не я скри и не започна да крачи смаяно напред-назад. Отвори я, подуши съдържанието и започна да пие.

Два часа по-късно повдигна дюшека и извади телефона. Гледах как го върти в ръце. Гледах как го включва. Как се взира дълго в него. И след това как набира научен наизуст номер.

Естествено, това беше капан.

Телефонът беше един от двата, които бях купил в Китайския квартал. В закътано сепаре в „Сан Лунг“ платих на един хакер на свободна практика да ги синхронизира. Той приключи работата си, преди да е приключил с коктейла си. Връчих му плик с двайсетдоларови банкноти и това беше всичко.

Така че когато Деканса се обади на жена си, аз гледах и слушах в реално време.

Не биваше да го прави. Никой оцелял по Програмата за защита на свидетелите не бива да докосва смартфон. Той не беше скроен за това. Аз просто му спестявах време и мъчения.

— Проверих номера, порових тук-там — казах аз на Джим. — Обади се на стационарен номер извън Ийгъл Пас, Тексас. Ранчо с площ пет хиляди акра, водещо се на съдружие от Каймановите острови. Партньорите в съдружието са все чужди ООД-та с тъпи имена и пощенски кутии вместо адреси — можеш да се досетиш кой им е собственикът. Документът за собственост е чист, така че е било платено в брой. Преди пет години, когато Деканса е бил важна клечка.

Плъзнах по бюрото копие на документа.

— А жената, която е вдигнала телефона? — попита Джим.

— Мария Лусинда Деканса — отвърнах аз. — Живее там със сина им, който е на година и седем месеца.

— Значи и той е жив?

— Чух го на заден фон.

Джим Гарднър се загледа в документа. Взе го и го прелисти, след което го прибра в куфарчето си. Не беше добър човек, иначе нямаше да се занимава с това, с което се занимава. А и аз явно не съм ангел, иначе нямаше да му се доверя да постъпи правилно с информацията, която му бях дал току-що.

— Ела, ако искаш да гледаш разпита — каза Джим.

Той взе куфарчето си и излезе от изоставения салон. Пет минути по-късно аз също излязох.

Върнах се в „Уестчестър“. Бях си свършил работата и ако нещата се развиеха по план при разпита следобед, Намар и ФБР сигурно щяха да започнат да се чудят кой е следил Деканса и как точно. Затова исках да опразня стаята си. Да прибера оборудването, да избърша всички отпечатъци и да оставя мястото така, както би трябвало да изглежда — въргалящи се празни бутилки, смачкани бирени кутии и хартиени опаковки, нахвърляни като преспи в ъглите и под леглото. За целта си бях приготвил цяла раница боклуци.

На връщане минах покрай „Рефюджио“. Преброих десет черно-бели полицейски коли, два необозначени форда, които със сигурност бяха на детективи от отдел „Убийства“, и една линейка. Микробус на „Съдебна медицина“ тъкмо потегляше. Блондинката самоубийца беше прибрана в чувал и откарана, но лимузината още беше на тротоара. Някой беше поставил ограничителни конуси около нея и бе опънал жълта полицейска лента между тях. Вдигнах фотоапарата и загледах през обектива, като щраках през цялото време. Някакъв мъж излезе през предния вход на „Рефюджио“. Слаб, с тъмна коса и изтъркан от носене костюм. Инспектор от отдел „Убийства“. Той си проби път през групата полицаи и погледна право към мен. Свалих фотоапарата и продължих по пътя си.

В десет сутринта се прибрах у дома за първи път от пет седмици. Изминах пеша разстоянието от Тендърлойн до Юниън Скуеър, като смених евтините хотели и магазини за твърд алкохол с бутици, предлагащи луксозни стоки и изтънчени вина. След това продължих по Грант Авеню до Китайския квартал. Домът ми представляваше едностаен апартамент на третия етаж над ресторант за морски дарове. Изключих алармата с дистанционното на ключодържателя си и влязох. Дори този дом — моето ново начало — беше опетнен от миналото. Част от континуум. Нямаше ясни линии и граници.