Джонатан Мур - Частен детектив

Бях изминал половината път, когато видях колата. Тя беше паркирана на отсрещния тротоар, точно пред „Рефюджио Апартмънтс“. Не каква да е кола, а „Ролс-Ройс Райт“. Наскоро преминала през трансформация от чисто нова в пълна трошка. Реших, че е станала някаква катастрофа, и пресякох да погледна по-добре. Когато приближих, осъзнах, че първоначалното ми впечатление не е съвсем вярно. Колата не беше ударена отпред или отстрани.

Хромираната решетка и сивото купе бяха непокътнати. Покривът беше хлътнал чак до позлатените дръжки на вратите. В огънатото лежеше съвършена блондинка. Тя беше облечена във вечерна коктейлна рокля, която блещукаше на уличните лампи. Не виждах никъде кръв освен по левия й крак — струйката се стичаше по прасеца й към петата. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, а очите й бяха затворени. Косата й беше разперена като ветрило по покрива на лимузината. Дръжката на вечерната й чантичка беше увита около дясната й китка. Единият й крак беше бос — може би обувката й бе отхвърчала някъде при удара. Ноктите на крака й бяха лакирани в бяло, като вътрешната страна на мида.

Огледах се. На отсрещната страна на улицата имаше мъж, проснат върху легло от сплескани кашони. Беше облечен в черна грейка гащеризон и или спеше, или бе в безсъзнание. Често го правеше. След пет седмици на Търк Стрийт можех да подуша гащеризона от две преки, ако вятърът духаше в подходящата посока. Дори трясъкът от падането на жената върху колата да го беше събудил, това не го беше притеснило достатъчно, за да остане буден. Двамата с него бяхме единствените наоколо, поне на нивото на улицата. Нямаше начин да определя дали друг не гледа от някой тъмен прозорец, затова не се и опитах.

Пристъпих по-близо. Жената не дишаше. Пресегнах се внимателно и поставих пръсти под брадичката й. Натиснах леко в опит да намеря сънната й артерия. Тя беше топла, но нямаше пулс. Отново огледах тротоара, после нагоре към „Рефюджио“.

Четиринайсет етажа. Стогодишен тухлен градеж, образуващ арки и колони на долните два етажа. Над колата нямаше отворени прозорци, но имаше первази. Жената би могла да стъпи на перваз и да затвори прозореца след себе си. Или пък да е скочила от покрива. Но тези предположения не обясняваха нея — марковата й вечерна чантичка, прозирната рокля и безумно скъпата кола, която беше смачкала с падането си върху нея. Всичко това изглеждаше абсолютно нелогично на Търк Стрийт, пред „Рефюджио“. Четиринайсет етажа дървеници и фалшиви противопожарни аларми. Полицейски коли, спиращи посред нощ да сложат край на случаи на домашно насилие или да нахлуят в нечий дом без предупреждение. Беше по-добре от „Уестчестър“, но не много.

Отстъпих назад и клекнах на тротоара. Под краката ми захрущя счупено стъкло и затова предпочетох да не коленича. Свалих раницата си и я отворих. Когато излизах от „Уестчестър“, не обичах да оставям нищо на видно място. Миниатюрните камери и микрофоните бяха скрити, част от записващото оборудване можеше да се пъхне под дюшемето. Никога обаче не оставях в стаята си лаптопа или фотоапарата. Сега извадих верния си „Никон“ и го настроих за нощна снимка без светкавица.

Чух сирена, но в Тендърлойн това можеше да означава какво ли не.

Изправих се и направих пет снимки на блондинката самоубийца върху луксозното й смъртно ложе. После отстъпих десет крачки, за да я хвана с жилищната сграда и улицата. Може да се каже, че работата ми е да правя снимки. Обикновено никой с изключение на клиентите не вижда творбите ми. Но ако ми се отдаде възможност, нямах нищо против да продам снимка на „Кроникъл“ или на някой друг, който е готов да плати за нея. След развода си и особено след връщането ми тук живеех между редовете. Вземам онова, което мога. Когато става дума за снимки, мога много, защото често се озовавам на подходящото място.

Видях мъжа, когато свалих фотоапарата. Вървеше към мен по тротоара с черна количка, натоварена със сребристи кутии. Но беше спрял и се пулеше към колата с увиснало от шок чене. Не можех да кажа дали вижда момичето, или не. Отне му известно време да забележи дори мен, след което ме измери от глава до пети. Погледът му се премести от фотоапарата към смачканата кола.

— Кой си ти, по дяволите?

— Никой — казах аз. — Човек, излязъл на разходка. А ти кой си?

Той не отговори, а пристъпи към мен. Под маратонките му захрущя стъкло. Беше облечен в ленени панталони и бархетна риза. С елече с много джобове отгоре. На бейзболната му шапка беше написано името на филмова компания, за която не бях чувал. За момент си помислих, че съм попаднал на снимачна площадка. Нямаше обаче никакви светлини и каравани. Нито пък прегради, които да пречат на паркирането до тротоара. А и мъртвата жена не приличаше на статист.