Джонатан Мур - Частен детектив

Преди шест години, когато бракът ми отиде по дяволите, бях изхвърлен на улицата с дрехите на гърба си, три счупени пръста и писмо от Калифорнийската адвокатска асоциация, потвърждаващо изключването ми. Бях отишъл при един съдия от Върховния съд на Калифорния и бях избил повечето му зъби. Един час по-късно, докато седях на задната седалка на полицейската кола, затворът и солидните обезщетения ми изглеждаха неизбежни. Но бащата на Джулиет и бъдещият й съпруг намериха за по-подходящо да ми затворят устата. Така че вместо да лежа и да обявявам фалит, аз всъщност направих пари. По петдесет бона за зъб. В деня, в който съдията по развода ми въведе решението си в електронния регистър на съда, аз получих чек от бившия си тъст. Шофьорът от детство на Джулиет ми го достави в лобито на „Оклънд Мариът“ и остана като истукан и с абсолютно сериозна физиономия, докато използвах гърба му, за да напиша разписка. Може би никой от гостите на „Оклънд Мариът“ не беше наясно, но тези на „Уестчестър“ веднага щяха да се досетят какво представлява чекът. Пари, за да си държиш езика зад зъбите.

Сделката беше лесна. Новият съпруг на Джулиет не искаше да се злепоставя пред гласоподавателите на Калифорния. Затова бившата му жена сигурно беше получила доста повече от мен. Колкото до моя милост, предпочетох парите пред правото да говоря за Джулиет. Не исках дори да мисля за нея. Парите помогнаха. Започнах с двумесечен запой в Ла Пас, Мексико. Помня как лежах по гръб и гледах сенките, хвърляни от дървения вентилатор на тавана на стаята ми. Пиех мескал до безпаметство, докато най-сетне се почувствах идеално. Изтрезнях в някакъв мотел в пустинята и отново поех на север.

Бяха ми останали предостатъчно пари. Нямах работа, така че не можех да изтегля ипотечен кредит, но пък никой не можеше да ми попречи да си купя жилище направо, с пари в брой. Имах пет прозореца, гледащи към Грант. Изгледът ми беше частично блокиран от неоновия знак на ресторанта — „Златният крал на южните морета“, който примигваше цяла нощ в златно и червено.

Чувах йероглифите да бръмчат в сънищата ми. Когато затварях очи другаде, а не у дома, тишината ме стряскаше и ме будеше.

Нямаше какво да правя, така че взех вана. Трябваше да изчакам натрупаната от пет седмици ръждива вода да изтече през тръбите, преди да сложа запушалката. Хладилникът беше празен, ако не се броят подправките и бутилката бира „Цингтао“. Отворих я и се изтегнах във ваната. В „Уестчестър“ никога нямаше да си призная, че съм уплашен. Но сега, у дома, си го позволих. Бях нарушавал закона и по-рано, обикновено за Джим Гарднър. Но никога досега не бях отивал толкова далеч. Никога не бях погазвал интересите на ФБР или на федерален прокурор и никога не бях подлъгвал свидетел на обвинението да издаде мястото, на което се крие жена му. Можех да запазя последното за себе си и да предпазя жената, чиято единствена грешка — доколкото знаех — беше, че се е омъжила за неподходящия човек. Това беше правилната постъпка и Джим пак щеше да ми плати. Аз обаче му бях казал. Дори не бях обсъдил със себе си дали трябва да го направя.

До този момент и през ум не ми беше минавало, че човек може да бъде честен и неморален едновременно. Сега не бях толкова сигурен, че тези качества се изключват взаимно. И изобщо не ми беше ясно накъде ще се наклонят везните, ако бъда поставен на тях.

Когато водата изстина съвсем, станах, избърсах се, запалих лампата и се избръснах. Изглеждах отново като себе си, но се чувствах по същия начин, по който се бях чувствал и когато се събудих сутринта и излязох на ранната си разходка. Това ме накара да се замисля за самоубилата се блондинка и за дъжда, който пълнеше очите й и се задържаше като мъниста в косите й.

Тя се появи и изчезна от ума ми до три и четвърт, когато Джим Гарднър започна разпита си. Тогава имах по-непосредствени грижи, които сам си бях причинил.

Подраних.

Пета зала, намираща се на седмия етаж на сградата „Филип Бъртън“, тънеше в тишина, когато влязох. Очаквах да я заваря препълнена и не останах разочарован. Процесът беше на първите страници на всички вестници. Телата се трупаха високо колкото купчините пари и единствените политици, които не сочеха гневно с пръсти, мистериозно бяха изчезнали от града. Разпознах репортер от Кей Ти Ви Ю и друг от „Кроникъл“. Сред тълпата се виждаха обичайните заподозрени. Студенти по право и пенсионери, които няма какво да правят. Безработни адвокати, надяващи се на огризки. Шестима души седнаха един до друг на първия ред, зад масата на Намар. Не можех да видя лицата им, но бях гледал гърбовете им цяло лято. Хората от ФБР, които се грижеха за Деканса.