Джонатан Мур - Частен детектив

— Да.

— Имали сте псевдоним?

— Да.

Джим пристъпи още една крачка напред.

— Какъв, сър?

Деканса отново погледна масата на защитата, след което се фокусира върху чашата вода. Ако свидетелствата му при прекия разпит са имали нещо общо с показанията, които беше правил в хотел „Уестчестър“, беше прекарал значителна част от сутринта да описва пред съдебните заседатели как Лорка се е справял с враговете си. Методите за комуникация на Лорка бяха барокови. Започвал с тежки инструменти и тиксо и продължавал с торби със скорпиони и сандъци с подходящи размери. Но всичките му послания завършвали по един и същи начин — с труп без крайници, горящ във варел, докато някой нископоставен тип поддържа огъня и добавя гориво, докато не остане нищо. Деканса знаеше, защото бе участвал на всеки етап от процеса.

Сега, в реално време, буквално виждах как Деканса мисли. Намар не знаеше, че жена му и синът му са живи. Никой не ги защитаваше. Можеше да се придържа към версията си, след което щеше да има надпревара до Ийгъл Пас. Хората на Лорка срещу федералните. Джим със сърдечния си южняшки маниер предлагаше на Деканса прост избор. Да коленичи и да си сложи главата на дръвника още сега и да спаси жена си и детето си. Или да премълчи истината и да рискува.

Неговият живот за техните.

— Какъв псевдоним използвахте, господине? — отново попита Джим.

— Лорка.

— Бихте ли го повторили? — подкани го Джим. — Казахте го толкова тихо, че не съм сигурен, че възхитителната ни съдебна стенографка ви е чула.

Деканса не вдигна очи. Не искаше да вижда Намар и не искаше никой да вижда него как гледа към масата на защитата.

— Лорка — повтори той, този път малко по-силно.

Чух последния отговор на Деканса на излизане. Зад мен Джим говореше отново. Отворих вратата на залата. От коридора нахлу хладен въздух.

— Защо не изслушаме отново показанията? — казваше Джим. — Да се върнем двайсет минути назад, когато посочихте клиента ми…

Докато прекрачвах прага, погледнах назад. Агент Уайт отново се беше обърнал. Късо подстригана бяла коса, зачервен от уиски нос. Остри черни очи. Гледаше ме, докато вратата се затвори.

Слязох на партера, отидох при охраната и дадох билета си, за да ми върнат телефона. Очаквах всеки момент Уайт да изскочи от асансьора и да извика след мен. Почувствах се в безопасност едва след като излязох от федералната сграда.

Властите бяха прахосали две години и милиони долари в подготовка на това дело. Джим Гарднър бе направил усилията им на пух и прах за по-малко от десет минути. Още нямаше три и петнайсет. Отдалечих се забързано от главния вход. Отляво имаше паркирани джипове на „Вътрешна сигурност“, така че завих надясно. Някой щеше да плати за случилото се преди малко. Щяха да стоварят всичко, което можеха върху Деканса, но оставаше предостатъчно и за някой друг. Някой като мен например.

Пресякох „Ларкин“ и влязох в „Хари Харингтънс Пъб“. Спрях на входа и огледах заведението. Двайсет души, като броим двамата бармани. Половината клиенти бяха отдадени пиячи, които сигурно си имаха резервирани столове на бара, а другата — правителствени служители, измъкнали се два часа по-рано от работа — все рак беше петък. Седемте телевизора показваха бейзбол и крикет. Седнах в края на бара, най-далече от вратата. Веднага щом ми се удаде възможност, си поръчах „Уайлд Търки“, чисто.

Не мислех за нищо, докато не поръчах второто питие. По време на престоя си в „Уестчестър“ бях изглеждал като типичен гост на хотела. Бях престанал да се бръсна и рядко вземах душ. Никога не се перях. През онези трийсет и пет дни носех два суичъра и едни и същи джинси. Когато приключих, палтото ми от магазина за евтини дрехи приличаше на откраднато от нечий гроб.

Отпих от бърбъна си. Без да оставям чашата, прокарах кокалчета по бузата си. Беше още гладка от сутрешното бръснене. Виждах отражението си в огледалото зад бутилките. С изгладената си риза и току-що взетия от химическо чистене костюм приличах на адвокат. От истинските, които могат да се явят в съда и да представляват клиент, без да бъдат арестувани. Джим изобщо не трябваше да ме кани на кръстосания разпит.

Може би просто ме беше хванала параноята. В „Уестчестър“ бях внимателен и бях взел и други предпазни мерки освен външността ми. Агент Уайт се беше обърнал и ме бе погледнал, но това можеше да означава какво ли не. Не беше задължително да си мисля, че ме е свързал с провала Деканса.