Джонатан Мур - Отровителят

След като се регистрира и се качи в стаята си, Кейлъб застана пред високото огледало, завинтено към вратата на банята, и разгледа челото си. На задната седалка в таксито бе спрял кървенето, притискайки ръкава на ризата си към раната, но под кожата му все още имаше мънички парченца стъкло от чашата, която тя бе запратила. Изчовърка ги с нокът и ги хвърли на мокета.

Само че кръвта потече наново: тънка струйка се провря между очите му и се раздели от двете страни на носа, за да се спусне в две следи към ъгълчетата на устата. Вгледа се в картината за момент: кръвта по лицето му и отока, който вече започваше да се оформя на челото, след което отиде до умивалника и намокри една от кърпите. Изви я, за да изцеди водата от нея, после седна на пода, подпрял гръб на вратата на дрешника. Забеляза в гънките на червения мокет късчетата натрошено стъкло.

Беше добро стъкло. Кристал „Мурано“… може би. Бяха купили сервиза чаши без столче в „Мейсис“ на Юниън Скуеър миналата година за Коледа, веднага след като тя се бе нанесла при него. На ледената пързалка до осветената елха имаше кънкьори и те се задържаха там един до друг, за да ги погледат. Тя беше толкова топла тогава, сякаш в роклята ѝ имаше вшити въгленчета.

Сияйна.

Тази дума изникваше в съзнанието му, когато си я представяше. Дори сега. Това беше опасен път, водещ надолу, но кое не беше?

Извади едно от парченцата от мокета и го поднесе пред очите си на възглавничката на пръста си.

На третата си среща излязоха на разходка по плажа от другата страна на пътя покрай западния край на парка „Голдън Гейт“. Тя събу сандалите си, удари ги няколко пъти един в друг, за да изтръска пясъка от тях, преди да ги прибере в чантичката си. Холандската вятърна мелница и няколко големи кипариса разсичаха струящата откъм океана мъгла. Бриджит държеше ръката му и гледаше мрачния синкавосив Пасифик. И извика внезапно, залитайки към него, когато дясното ѝ коляно се подгъна.

— Ох… Мамка му.

— Какво? — извика той. — Какво?

Тя заподскача на куц крак с ръка на кръста му.

— Стъкло, мисля. Или мидена черупка.

Той ѝ помогна да се добере до циментовото стълбище, водещо нагоре по защитната стена към тротоара. Тя седна на третото стъпало, а той коленичи в пясъка и взе малкото ѝ ходило в ръцете си. Беше тясно и със слънчев загар и той виждаше оформената като буквата Y бяла следа, оставена от лентата, която бе скривала кожата ѝ от слънцето. За секунда вдигна поглед нагоре по крака ѝ по целия път до розовите ѝ бикини. Тя го видя и се изчерви, а после напъха полата между краката си.

— Извинявай — каза той.

Тя се усмихна.

— Кракът ми, глупчо.

— Да, кракът ти.

В меката бяла кожа на дъгата на ходилото ѝ се бе забило парче стъкло. Не кървеше, докато не го извади, и тогава кръвта потече. Струйката стигна до петата ѝ и закапа от нея по най-долното стъпало. Бриджит тихо изохка. Когато я погледна, бе захапала долната си устна и очите ѝ бяха затворени.

— Имаш ли кърпички или нещо подобно в чантичката си?

— Да. Извади ги. Не искам да гледам.

Той взе чантичката ѝ и намери в нея пакетче с кърпички. Измъкна от него цяла шепа, сгъна ги в дебел сноп и го пристисна със сила към раната ѝ. Тя отново изохка.

Не я познаваше добре. Тогава. Щеше да опознае звуците ѝ, щеше да научи разликата между ахване от наслада и от болка, както и рязкото поемане на дъх, когато се изплаши, както плувец поема въздух, преди вълната да се стовари върху него. Но онзи следобед, на колене в края на плажа, хванал ходилото ѝ в ръцете си, той още не знаеше всички тези неща — тя беше просто момичето, с което се бе запознал преди две седмици на откриването на една галерия. Красивото, свенливо момиче в черната рокля с тънки презрамки, което — така се бе оказало — бе нарисувало половината от картините си навън, в снега. Тогава не знаеше много за нея, макар че искаше да научи всичко.

— Причинявам ли ти болка?

— Просто не обичам да гледам кръв.

— Представяй си, че е боя.

Тя се засмя, все така със затворени очи.

— Ще те отнеса до колата, за да не замърсим раната.

Колата му беше на половин километър на север, където плажът свършваше и започваха скалите.

Тя отвори очи и погледна към плажа.

— Можеш ли?

— С лекота — увери я той.

Така и се оказа. Тя го прегърна през врата, а той я повдигна, взе я на ръце и половин час по-късно, вече паркирал пред къщата си на склона на Маунт Сутро 1 1 Маунт Сутро — хълм в центъра на Сан Франциско; първоначалното му име е било Парнас. — Б.пр.