Джонатан Мур - Отровителят

, я внесе вътре. Проми ходилото ѝ с кислородна вода, превърза раната с марля и бинт, който след малко падна в леглото му, но никой от двамата не забеляза това. Раната очерта в чаршафите следите на наслаждението ѝ, докато беше на колене пред нея, и той научи първия от многото уроци за жената, в която предстоеше да се влюби и с която щеше да заживее. По-късно, когато осъзнаха, че раната се е отворила, той я откара надолу в болницата, където почистиха за втори път прореза, преди да го затворят с шевове.

И оттогава не бяха прекарали нито една нощ разделени. До тази.

Седеше на мокета, притиснал кърпа към челото си и си мислеше, че семплото изящество на рисунъка е нещо, което тя не би пропуснала да забележи. Можеше дори да ѝ достави удоволствие, да я накара да се усмихне дискретно, както правеше, когато боята покриваше последните празни места по платното и формите изплуваха на фокус, сякаш от тях бе издухана покриващата ги мъгла. Натрошеното стъкло в началото, натрошеното стъкло накрая. Той свали кърпата и я погледна.

— Започва с кръв и свършва с кръв — прошепна.

Като в обред. Уставът на някакво тайно общество. Тяхната секта от двама, вече разпусната. Смачка кърпата на топка и я хвърли банята.

Беше излязъл от къщата само с портфейла си. Без телефон, без ключове. Беше се спуснал по хълма до медицинския център на КУСФ 2 2 От UCSF (University of California, San Francisco) — Калифорнийски университет, Сан Франциско. — Б.пр. и беше повикал такси от телефонен автомат. Сега го чакаше и мислеше, че е възможно Бриджит да се спусне с колата. Да паркира в нарушение в зоната за обслужване на линейки и да изтича при него. Да се извини и да го помоли да се върне.

Но ако изобщо слезеше, това щеше да стане след идването на таксито, когато вече щеше да е заминал.

Барът в хотел „Палас“ се казваше „Флейтистът“. На задната стена бе окачена картината на Максфийлд Париш 3 3 Максфийлд Париш (1870-1966) — американски илюстратор и художник, вероятно най-продаваният художник в САЩ през първата половина на XX век. — Б.пр. , която беше дала името на заведението — платно от девет квадратни метра сенки и заплаха, изобразяващо група деца, които напускаха град Хамелин, за да последват чудовище с лице старо и жестоко като скала.

Не за първи път Кейлъб намираше убежище в картина, потъваше в платното, докато стаята и светът, в който то се намираше, потъмняват и се смълчават. Някои картини може би бяха създадени именно с тази цел. Когато ги откриеше и седнеше достатъчно близко до тях, за да различава мазките на четката, стаята скоро се накланяше към рамката им, сякаш центърът на земята се преместваше. Това го притегляше по-наблизо, за да се потопи в света, скрит зад слоя боя.

Примигна и погледна часовника си. Беше събота следобед, малко преди два часа.

В бара имаше трима души, включително бармана. Кейлъб издърпа стол и седна, подпирайки ръце на излъскания махагон. Единствената светлина в заведението бе прицелена върху картината и барманът му даде достатъчно време да я разгледа, преди да се приближи до него.

— Харесва ли ви?

— Както винаги.

Барманът също бе разглеждал „Флейтистът от Хамелин“, но сега се обърна към Кейлъб.

— Била е възложена от хотела — обясни той. — Платили шест бона през 1908. Париш знаел, че ще виси в бар. Искал хората да сядат, където седите вие сега, да поглеждат към нея и може би да разпознават някое дете… и да се замислят за своите деца, които ги чакат вкъщи. И да не поръчват второто питие.

— Това работи ли?

— Не зная. Но не вярвам. А вие знаете ли какво искате?

— „Джеймисън“, чисто. И халба „Гинес“.

— Меню?

Кейлъб поклати глава и свали поглед към бара. Някой бе оставил страниците с местни новини на тазсутрешния „Кроникъл“. Бяха сгънати на две, така че се виждаше само едно от челните заглавия:

Под заглавието имаше снимка на възпълен мъж по риза и вратовръзка. Кейлъб огледа фотографията, после сгъна вестника обратно и го избута. Знаеше какво е да видиш снимката си под подобно заглавие. Да изчезнеш невинаги е трудно. Няма нищо трудно, докато не те открият. Ако не можеш да дадеш правилните отговори, хората ще те гледат под око до края на живота ти.

Отново се загледа в картината на Максфийлд Париш. На преден план Флейтистът водеше група деца под тъмно разлистено дърво. Неравен терен. За да не изостанат, най-малките от тях минаваха през натрошените камъни на четири крака. Флейтистът — прегърбен, с висяща на твърди кичури коса — крачеше в средата на групата.

Читать дальше