Джонатан Мур - Отровителят

Върху бялата боя на вратата имаше малка точица кръв. Беше на няколко сантиметра над и вдясно на шпионката. Точно където би се намирало челото му.

Кейлъб слезе от таксито на Хейт стрийт, срещу парка „Буена Виста“. До дома му все още имаше няколко километра, но въздухът в таксито беше тежък и горещ, и той почувства, че ако не слезе веднага, ще повърне. Щом тръгна да върви, се почувства по-добре. Отправи се на запад по Хейт стрийт, остави зад себе си слънчевата светлина и навлезе в мъглата.

В продължение на следващите няколко преки някой беше налепил и окачил едни и същи листовки на всеки уличен стълб. Потрепваха от вятъра и по стволовете на дърветата и контейнерите за боклук по кръстовищата. Други бяха подпъхнати под чистачките на паркирани коли, където вече преминалият дъжд ги бе залепил за стъклото. На всяка от тях над черно-бялата снимка на мъж се четеше:

ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ЧАРЛЗ КРЕЙН?

Спря пред една и отново погледна фотографията. Преди двайсет и две години собствената му снимка можеше да бъде налепена по същата тази улица. Телефонен номер бе отпечатан шестнайсет пъти във вертикална колона в дъното на всяка листовка и някой — може би съпругата на Крейн — бе разрязал с ножица наполовина редовете с номера, за да бъде по-лесно интересуващият се да откъсне листчето.

Но всяка листовка беше непокътната. Никой не беше откъснал номер. Никой не беше видял Чарлз Крейн.

Студеният вятър му помагаше да върви бързо. Когато стигна до ъгъла на парка „Голдън Гейт“ и зави на юг към височините на Маунт Сутро, във вятъра вече се усещаше дъжд. Беше му много студено. Стигна до къщата си отзад, като напусна пътя зад медицинския център и тръгна по пътеката между евкалиптовите дървета. Мъглата тук беше „медицинска“, наситена с камфорови пари, и той я вдишваше дълбоко, докато вървеше. Прескочи подпорната стена, приземи се на мокрия тротоар на собствената си улица, измина краткия път до къщата. Волвото на Бриджит не се виждаше никъде.

Тръгна по плочите през малката предна градина и стигна до вратата. Натисна звънеца и се вслуша в звука му вътре, но знаеше, че тя не е тук. Можеше да се върне в болницата и да повика ключар от кабинета си. Знаеше това.

Поради склона от другата страна на улицата му нямаше сгради. Погледна през рамо, но не видя нищо освен циментовата подпорна стена и няколко паркирани коли. Над стената се виждаше издигащият се залесен склон на Маунт Сутро. Никой нямаше да види онова, което се готвеше да направи.

Сви юмрук и замахна към дебелото стъкло във вратата.

Водата от крана беше вледеняващо студена по това време на годината. Той задържа пръстите на дясната си ръка под струята, загледан в изтичащия се розов водовъртеж. Остана така пет минути. След това отвори със зъби бутилката кислородна вода и я изля върху ръката си, наблюдавайки кипежа на мехурчетата върху отворените рани.

После мина през къщата, като забеляза празните гардероби и голите петна по стените. Полиците за книги в дневната бяха оголени, а на масичката за кафе вече нямаше книги за изкуство. В основната спалня отвори аптечката, която щеше да бъде напълно празна, ако не беше флаконът „Тайленол“.

С изключение на счупеното стъкло на входа и кървавата следа, маркираща пътя му от вратата до кухнята, всичко беше идеално чисто. Единствената оставена от Бриджит картина бе добре изработена репродукция на „Парижка просякиня“ от Джон Сингър Сарджънт. Беше я нарисувала сама, като подарък за него, и тя продължаваше да виси на гипсовата стена. Момичето бе протегнало напред лявата си ръка с отворена длан и леко свити пръсти. На ръкава му имаше намек за кърваво петно или може би парче червена тъкан, увито там. Кейлъб така и не можа да реши кое от двете беше, а някак не бе намерил повод да попита Бриджит.

С изключение на просякинята, тя бе изнесла от къщата всяка следа от своето присъствие. Беше измела парчетата от счупената чаша, с която го бе ударила.

И не бе оставила бележка.

Когато намери телефона си на кухненския плот, провери за съобщения. Имаше едно от лабораторията с молба да се обади на лаборанта си. Половин дузина имейли от референта на заявката за грант в Националните институти по здравеопазване. Можеха да изчакат. Нищо от нея. Дори опит да му позвъни.

Прекара половин час, за да закове парче шперплат върху отвора на разбития прозорец на вратата, и когато свърши, влезе вътре и запали газовата камина в дневната. Изу обувките си и легна на дивана, придърпвайки върху себе си плетено одеяло. Загледа се в гредите от секвоя по тавана.