Джонатан Мур - Отровителят

— Започни да капеш вода върху бучката, докато не ти кажа да спреш.

— Добре.

Каничката сигурно бе стояла във фризер, преди барманът да я напълни с водата. Пръстите на Кейлъб оставиха разтопени следи върху заскрежената повърхност, когато я взе. Вдигна я над бучката захар и започна да я накланя, но тя го спря. Пръстите ѝ върху китката му бяха леки и студени.

— По-високо — подкани го тя. — Трябва да бъде от малко по-високо.

Тя повдигна ръката му, докато не увисна на трийсетина сантиметра над бучката захар.

— Така е добре — каза тя. Освободи китката му така, сякаш бе целунала пръстите му. — Давай… възможно най-бавно.

Бучката захар започна да се топи през прорезите на лъжичката в абсента. Течността в чашата се промени от зелена на млечнобяла — студената вода явно бе отделила някаква субстанция от напитката. Усети аромата на смес от горчиви билки. Пелин и седефче. Анасон.

— Стоп!

Той остави каничката. Тя взе чашата и потопи в нея прорязаната лъжичка с остатъка от полуразтопената бучка, след което отпи със затворени очи. Клепачите ѝ бяха посипани с нещо, което приличаше на натрошен малахит. Отвори очи, усмихна му се и остави чашата.

— Челото ти — каза тя.

Посегна, докосна раната му с връхчето на показалеца си, после му показа капката кръв. Изглеждаше черна в тъмнината на салона.

— Ранен ли си?

— Добре съм.

Тя разтри показалеца си в палеца и отпи нова глътка от абсента. Никога не беше виждал подобно нещо. Нещо като нея. Доизпи питието си с една последна глътка и остави чашата. После стана от столчето. Чантичката ѝ все още беше на бара. Сложи ръка на тила му и се наклони към него, за да приближи устните си до ухото му.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя. Парфюмът ѝ го обгърна като пелерина. Лявата ѝ гръд погали ръката му, между кожата и зърното беше само плъзгавата коприна на роклята ѝ. — Но може би ще те видя някой път. Благодаря за питието.

Изправи се и взе чантичката си. Той я гледаше почти парализиран, сякаш го бе улучила с натопена в кураре стреличка за дартс.

— Почакай — намери думи накрая.

Тя се усмихна със същата полуусмивка, която озаряваше лицето на Бриджит, когато поредната ѝ картина бе пред завършване и онова финално състояние, което тя виждаше само във въображението си, беше на път да бъде пренесено върху платното.

— Как се казваш? — попита я той.

— Следващият път. Може би…

Обърна се и си тръгна, а косата ѝ се разлюля по голия гръб, докато се отдалечаваше от него.

Събуди го почукване. Измъкна го от дълбоко и черно място и го накара да отвори очи, да се превърти в леглото и да погледне първо към вратата, а после към прозореца. Навън беше много светло. Почукването се разнесе повторно. Погледна часовника си и видя, че е пладне.

— Почистване.

Вратата се открехна и веригата я задържа. Чистачката я затвори и почука пак.

— Почистване… господине?

— Дай ми секунда — каза той.

Погледна надолу. Все още беше облечен. Стана и отиде до вратата.

— Излизам след десет минути — извика той.

— Няма проблем, господине.

Натисна вратата, за да се увери, че е затворена, и влезе в банята. Наведе се над умивалника, изми лицето си, взе една от чашите и я напълни с вода от крана. Сънят не искаше да го напусне и оставаше като полепнал по него слой нощна пот: дългата серия чукания по вратата, как бе станал от леглото и прекосил стаята в плен на съня, но вярващ, че е буден. Погледна през шпионката.

Тя беше в коридора, извита и деформирана от оптиката на лещата.

Не беше Бриджит, а жената в черната копринена рокля. Отстъпи крачка и видя как дръжката на вратата се размърдва, но спира, ограничена от ключалката. Върна се в начално положение, отново се завъртя надолу… този път по-енергично.

Той не помръдна. Затаи дъх, подпрян на стената, защото все още беше прекалено пиян, за да стои прав без опора. След малко я чу да си тръгва, после се разнесе мелодичният звън на асансьора, последван от лекото изскърцване на разтварящата се врата. Едва тогава се върна в леглото.

Кейлъб щеше да е забравил този сън, ако не бе почукването на чистачката. Но той вече започваше да го напуска… нещо хлъзгаво и живо, което не желаеше да бъде извадено от водата. Пусна го. Беше имал други, по-лоши сънища, но те вече се бяха измъкнали от него, оставяйки само малки вълнички. Провери задния си джоб за портфейла и тръгна да излиза. Но преди да пристъпи в коридора, спря при полуотворената врата. И този път се разсъни напълно — макар и само за миг — усети през гръбначния му стълб да преминава вълна, която погъделичка и връхчетата на пръстите му.