Джонатан Мур - Отровителят

— Финансиране за години напред… милиони долари. Така ли е?

Кейлъб кимна.

— Натискът е бил сериозен, предполагам? — попита Гарсия. Беше се подпрял на лакти, изнесен напред. — Много стрес. Не сте знаели дали няма да загубите гранта. Толкова хора са зависели от получаването му. Джоана, Андреа… половин дузина лаборанти.

— Зад всеки, отговарящ за нещо, има хора, които разчитат на него — каза Кейлъб.

— Но не всеки изперква — уточни Гарсия. — Като вас. Само че при вас има специални обстоятелства, нали? Може би дори не е ставало дума за парите. Може би те са били извинението ви за пред вас самия и случилото се е било в известен смисъл неизбежно.

Кейлъб не отговори, но и не отмести очи. Мислеше си за Бриджит и гневния ѝ изблик, когато научи за операцията, която си бе направил. Блъсна го назад и махна ръцете му от раменете си. Изкрещя му, че е лъжец и че през цялото време я е заблуждавал. Чашата беше първото попаднало ѝ подръка и тя я хвърли слепешката с всички сили…

— Доктор Мадокс…?

— Какво?

— Чухте ли последния ми въпрос?

— Опасявам се, че не.

— Отидохте ли в офиса на Хенри Нюком през септември, веднага след операцията си?

Кейлъб кимна.

— Били сте разстроен… и пиян. Всъщност били сте толкова не на себе си, че той си е записал някои неща, след като сте си тръгнали. Казали сте му, че Бриджит ви е притискала, но не сте можели да направите онова, което тя желае. И сте били разтревожени за гранта. Толкова много пари…

Видеоклипът на таблета започна пак от началото. Кейлъб гледаше зърнистото изображение на себе си, полюшването в полумрака, свещта и питието. Не изглеждаше добре. Ризата му се бе измъкнала от панталона, докато бе седял до Емелин, а бледото му лице беше потно. Без звука на пианото движенията му изглеждаха глупави… а дали не беше твърде пиян, за да стои стабилно. И може би мърмореше нещо на себе си. Но ако изглеждаше зле, причината бе, че в картината липсваше контекст. Ако камерата беше изтеглена още метър назад, всичко щеше да изглежда логично.

— Знаете ли какво още ми каза той? — попита го Гарсия.

— Не мога да се досетя.

— Той смята, че е разбрал какво не ви е наред — обясни Гарсия. — Така че да поговорим за това.

— В думите ви няма смисъл.

— Момичето от картината — продължи Гарсия. — Къщата „Хаас-Лилиентал“, където сте изчезнали.

Кейлъб вдигна поглед от екрана и срещна този на Гарсия.

— Бях на дванайсет, когато се случи това. Когато бях взет.

— Взет? Странна дума — отбеляза Гарсия. — Към тази версия ли се придържате?

— Говорили сте с Хенри твърде много. Ако бяхте прочели папката, щяхте да знаете, че не помня нищо.

Гарсия погледна часовника си и после огледалото зад себе си.

— Онзи урок на открито според Хенри е бил в първия ви учебен ден след връщането ви в училище. Нямало ви е два месеца — напомни Гарсия. — Помните защо.

— Това няма нищо общо с нищо.

— Ако сте били на дванайсет и ви се е наложило да наблюдавате как баща ви е завързал майка ви за стол, а после я е рязал и шил три денонощия, преди да пръсне мозъка си по тавана с ловджийска пушка, това има общо с всичко — натърти Гарсия. — Пречупило ви е може би. Дори без последното му изпълнение, шедьовъра на баща ви, вече ви е било твърде много. Кенън ми е разказвал какво е било там, в къщата ви. Впрочем и Хенри.

— Защо не доведете Хенри? Вместо да седите там и да ми описвате какво мисли той.

Гарсия кимна.

— Той е тук. Но не мисля, че иска да ви вижда.

— Сигурно се чувства осквернен, а?

— Кенън е снимал лицето на майка ви, след като баща ви свършил с нея. И след като свършил и със себе си, предполагам. Виждал съм я — за снимката говоря — и знаете ли какво се чудя?

— Не.

— Бриджит — изненада го Гарсия. — Щяхте ли да го повторите с нея?

Кейлъб остана да седи, без да отговаря. Гледаше плота на масата, празната му белота, и се опитваше да пребори червенината, която усещаше да избива по бузите му.

— Никой не знае всичко, което баща ви е използвал върху майка ви. Никой освен вас, разбира се. Какво е използвал върху нея. Накарал ви е да гледате. Вие ли ги подредихте за нея? Длетата и останалото…?

Кейлъб не отговори. Чуваше я да крещи: Събуди се, Кейлъб! Но не можеше да ѝ помогне с нищо, когато Емелин стана от леглото и се обърна към нея. Когато отново вдигна поглед, Гарсия говореше. Не беше сигурен колко е пропуснал, но не му пукаше.

— … знаели за пръстовите отпечатъци, нали? — питаше го нещо Гарсия.