Джонатан Мур - Отровителят

— Нагоре! И не се опитвай да се криеш зад мен…

Кейлъб изтича нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала, без да се старае да бъде тих. Кенън го следваше отблизо. Когато стигнаха площадката, инспекторът сграбчи веригата между окованите китки на Кейлъб и го дръпна от вратата. После се изпъна назад и стовари крак в ключалката. Сухото дърво на касата се разцепи при първия ритник и се счупи на две при втория. Рамката хлътна навътре заедно с трите резета в нея.

Кенън дишаше толкова шумно, че Кейлъб го чуваше въпреки писъците вътре. Но инспекторът не спря. Бутна Кейлъб в стаята и го натисна надолу така, че той се просна на дюшемето, поемайки по-голямата част от падането с лявото си рамо.

Първоначално си помисли, че има пожар. Че целият етаж е в пламъци. Но после очите му намериха отправна точка и погледът му се фокусира. Гледаше в море от вотивни свещи. Хиляди… Всичко, което беше тук преди, го нямаше. Бяха останали единствено свещите и матракът в средата.

Емелин се изправяше. Беше коленичила в началото на матрака. Полите на черната ѝ рокля се бяха пръснали на пода в стесняващ се с бавното ѝ изправяне кръг. Кобра, стегната като пружина и издигаща се. До нея, завързан за матрака, лежеше мъж. Потрепваше и цялото му тяло отскачаше от матрака в невъобразими конвулсии. На лицето му имаше нещо.

Кейлъб се напрегна да се надигне, но не можа. Завъртя се странично и се напрегна да свали белезниците си. В полезрението му се появи Кенън. Той се опитваше да държи Емелин на мушка, но ръцете му трепереха. Пистолетът сочеше повече към Кейлъб, отколкото към нея.

— Спри! — каза той.

Гласът му беше задавен. Трябваше да изтика думите през някакво препятствие в гърлото си. Внезапно се наведе напред и се подпря с една ръка на коляното, като бегач, стигнал до предела на силите си. Задъхан и смазан. Когато Кенън вдигна глава, Кейлъб видя издутите вени и сухожилия на шията му. Погледите им се срещнаха.

— Не мърдай — каза Кенън.

Но този път гласът му бе едва доловим шепот.

Емелин се изправи в цял ръст и направи крачка към Кенън. Той стреля в нея. Кейлъб не разбра дали изобщо се опитваше да я улучи. Една свещ в стъклена сфера на метър от глезена на Емелин експлодира. Беше по-близко до главата на Кейлъб. Зад нея мъжът на матрака продължаваше да се гърчи. Нещото на лицето му бе направено от желязо. По двете му страни в двойни редици минаваха винтове.

— Инспекторе, ще улучите някого — укоризнено каза Емелин.

Продължаваше да пристъпва към него. Роклята ѝ беше дълга отзад и я следваше като черен шлейф. Емелин намери път между свещите, но полите на роклята ѝ минаха през тях. Тя паднаха, разля се восък, изгаснаха и от тях се вдигна дим. Кейлъб се превъртя по гръб и с няколко извивки докара окованите си ръце под бедрата. Не сваляше очи от Емелин.

— Изглеждате зле, инспекторе — отбеляза Емелин. — Да ви предложа нещо за пиене? Чаша вода например? Или нещо по-силно?

Кенън стреля пак, но Емелин дори не трепна.

Куршумът мина на три метра от нея и се заби в задната стена на сградата.

— Спри…

— Трябваше да внимавате повече какво докосвате — каза му Емелин. — Някои неща проникват през кожата.

Кенън падна на колене. Лицето му беше виолетово.

— Мадокс… — изхърка той.

Но Емелин само поклати глава.

— Ако искате да говорите с Кейлъб, гледайте към него — посъветва го тя. — Защото в момента гледате към мен.

Кенън свали едната си ръка от дръжката на пистолета и се хвана за гърлото. Но само с една ръка му липсваше сила да го държи. Изпусна го и се заби по чело, когато опита да се наведе и да си го вземе. Емелин бавно се отправи към него с леко полюшване на бедрата. Когато стигна до пистолета, тя го избута с токчето си извън неговия обхват.

— Опасно е да се пипа портфейлът на човек — прошепна Емелин. — Никога не се знае какво може да има по него.

Кейлъб сви колене, после вдигна ръцете си и прокара крака над веригата на белезниците. С ръце отпред се превъртя на колене. И взе пистолета на Кенън.

Емелин най-сетне се обърна към него.

— Здравей, Кейлъб. Мисля, че приятелят ти е отровен.

Той насочи пистолета към нея, но тя само го гледаше. Кейлъб продължаваше да стои на колене. Кенън лежеше между тях и бе спрял да помръдва. И двамата го гледаха.

— Всъщност май си отиде — каза тя. — Как мислиш? На мен ми се струва като предал богу дух.

— Какво си ти? — прошепна той.

— Твоя — отговори му тя. — Изцяло твоя.

Мъжът на матрака вече беше спрял да крещи. Под капсулованата му глава се разтичаше локвичка кръв.