Джонатан Мур - Отровителят

— Мога да я намеря — задъхано каза Кейлъб. — И мога да сложа край на всичко.

Без да изпуска Хенри от поглед, той се наведе да вдигне каската си. После се обърна и побягна по улицата, без да чува какво вика Хенри зад него.

Беше грешка да допуска Хенри да види каската. Беше грешка изобщо да идва да го види. Сега знаеха как е облечен и как се придвижва. Така че нямаше никакво време за губене.

Трябваше да мине по моста Голдън Гейт.

Спринтира по последните три пресечки до мотоциклета, клекна до предната гума и намести кламера в отворите. Сложи си каската, яхна мотоциклета и го запали. От Бей стрийт беше лесно да стигне до Голдън Гейт. С мотоциклет щеше да стигне в „Президио“ 30 30 Парк и бивша военна крепост на американската армия на северния край на полуостров Сан Франциско. — Б.пр. за две минути.

Трафикът не бе нищо особено, но когато наближи по-бавните коли, ги изпревари, карайки с максималната разрешена скорост. Улиците бяха мокри от дъжда, така че на завоите поднасяше, но успя да се задържи, без да падне. Когато стигна до площадката за плащане на таксата, намали на петдесет и мина направо, знаейки, че камерите ще сканират номера му. Ако собственикът на мотора нямаше акаунт за преминаване по моста, щеше да получи разписка до няколко седмици. Но тогава вече нищо нямаше да има значение.

Сега Кейлъб вече беше на моста и се вслушваше в свистенето на гумите след промяната на пътната настилка. Мотоциклетът подскачаше леко по връзките между сегментираните участъци и той мина под южната кула, съблюдавайки ограничението на скоростта. Погледна последователно в двете огледала и не видя нищо. Само електрическото сияние на града, изгубен под прищевките на времето.

На около половин километър, след като мостът излизаше на суша, имаше площадка за разглеждане. Кейлъб отби и паркира мотоциклета, но остана на седалката с двигател на празен ход. Когато Емелин го бе извела от инвиктата и го бе придружила до горния етаж, той усещаше само ръката ѝ и виждаше, макар и размити, извивките на тялото ѝ под меката пелерина. Но беше чул сирената на Голдън Гейт и бе подушил залива. Беше сигурен, че е заливът, а не откритият океан откъм другата страна на полуострова. На океанската страна нямаше сгради.

Значи Емелин живееше в Сосалито.

Ако беше много по̀ на север — в Тибурон или Мил Валей — сирената щеше да бъде прекалено далече, за да се чува. А Сосалито бе подходящо с оглед на останалите факти. С Хенри бяха обиколили всички пречиствателни станции в залива и Кейлъб доказа извън всяко съмнение, че Чарлз Крейн е бил заклещен под изходната тръба между Сосалито и моста. Емелин разполагаше с почти половин декар застроена площ на самия бряг на Сосалито и прозорците ѝ бяха заковани с дъски отвътре. И той бе получил доста добра идея къде е това.

Не, не обща идея, а точната сграда.

Преди да вкара мотоциклета на скорост, извади мобилния телефон на Хенри от джоба си. Още беше включен. Изключи го и го прибра.

От площадката за разглеждане до центъра на Сосалито имаше три километра. Измина пътя бавно, като остави вятъра да носи в лицето му нощните миризми на влажен евкалипт и дафиново дърво. Пред него притича койот и замря за миг, обърнат с блестящи очи към мотоциклета, после изчезна нагоре по склона. Когато стигна до последния завой преди центъра на града, Кейлъб видя целта си. Паркира на триста метра от ресторанта и извървя останалото разстояние.

Кеят и сградата бяха още на местата си, но ъглите бяха грешни.

Бяха изминали шест месеца след инцидента и „Трайдънт“ не изглеждаше като пред повторно отваряне. Прозорците бяха заковани с дъски, понеже силата на удара от баржата бе избила всички стъкла. Входът към пристана бе преграден с ограда от плетена мрежа. Не се виждаше да е направено нещо повече от това.

Мина една кола и после крайбрежната улица опустя. Кейлъб тръгна покрай оградата и стигна до средата ѝ. Порталът беше отворен, а веригата и катинарът висяха над ключалката. Извади телефона от джоба си, включи го и тръгна по разнебитената дъсчена платформа.

На дъските до ресторанта някой беше издигнал временна гаражна палатка. Сянката на Кейлъб изчезна под него, когато той стигна до края на осветения от уличните лампи участък. Отметна входното платнище на палатката и по краката му потекоха ручейчета събрала се из гънките на брезента дъждовна вода.

За момент помисли, че палатката е празна. Но когато зрението му се адаптира към сенките, той видя пред себе си задницата на инвиктата и елиптичния ѝ заден прозорец. Багажникът все още беше открехнат на сантиметър, сякаш не бе затворен достатъчно енергично. Повдигна капака и използва светлината на телефона си като фенерче.