Джонатан Мур - Отровителят

Кейлъб погледна Хенри и погледът му се фокусира. Искаше да разтрие очите си, но раничките около тях пареха толкова силно, че не смееше да ги докосне.

— Намерили са ме отвън — прошепна той.

И това не помнеше, но бе прочел за него. Хенри го изгледа и кимна.

— Отсъствал си точно четиринайсет дни — подхвана той историята. — С точност почти до минута. Пръстите ти били издраскани, всичките ти нокти били счупени. Бил си покрит с пръст, с ухапвания от паяци по ръцете и лицето. Иначе… бил си наред. Така и не успели да научат от теб нищо смислено. Много хора решили, че си бил взет от някого.

— Отвлечен?

Хенри кимна.

— След това… той или те пуснал, или ти сам си избягал. Преценили, че рано или късно ще започнеш да говориш. Но…

Над тях се разнесоха крачки: Вики вървеше по дюшемето над главите им. Двамата погледнаха тавана на гаража и после се спогледаха. Над тях Вики отвори входната врата и пусна някого вътре.

— Но какво?

— Само че имало нещо особено в тази теория за отвличането — продължи да шепне Хенри. — А на мен ми хрумна нещо. След като така или иначе съм патолог, реших, че най-сетне мога да дам своя принос. Снощи започнах да преглеждам полицейските доклади в Пасифик Хайтс от онези времена.

— Винаги ли си искал да ровиш в живота ми, или това е новата ти страст? — осведоми се Кейлъб. — Само не си помисляй да извикаш! Не ме интересува кой е там горе с Вики. Тук сме само аз и ти.

Без да му обръща внимание, Хенри продължи. Но внимаваше да не надига глас.

— През двете седмици, когато те нямаше, е имало десет прониквания с взлом в рамките на пет преки около „Хаас-Лилиентал“. Това е нещо като превишение с хиляда процента за квартала. Така и не заловили никого — каза Хенри. — Но всичко приключило, когато ти си се върнал.

Кейлъб стискаше мотоциклетната каска с такава сила, че се изплаши да не я счупи.

— Искаш да кажеш, че съм бил аз?

Хенри вдигна ръка и Кейлъб си наложи да се въздържи да я сграбчи.

— И какво мислиш, че съм крадял?

— Храна — отговори Хенри. — Крадял си храна. Защото това е единственото нещо, което изчезвало от къщите.

Мина половин минута. Кейлъб искаше да изкрещи, че не помни… че това е лудост. Искаше да заудря Хенри с каската, докато не започне да говори логични неща. Накрая отстъпи крачка, за да бъде по-далече от приятеля си.

— Всички казваха, че съм бил отвлечен. Прекарах целия си живот, чувствайки се омърсен, питайки се какво ли ми е направил. Поглеждах през рамо и очаквах да видя баща ми или нещо по-лошо… а ти смяташ, че съм се крил в къщата през цялото време? — попита той. — Че съм се прокрадвал нощем и съм разбивал килерите на хората? Че всичко е било някаква ненормална лудория?

Хенри поклати глава. Не беше в знак на несъгласие, а по-скоро съжаление.

— Е, поне звучи възможно най-логично — каза той. — Ако помислиш и се опиташ да обясниш случилото се.

— Държиш се като терапевт.

— Но ти така и не отиде на терапевт. А може би трябваше. Или може би просто трябваше да си поговорим — въздъхна той. И понеже Кейлъб не му отговори, продължи: — Мисля, че си намерил място, където да се вмъкнеш. Някакво скривалище, което никой друг не е открил. А когато полицаите се изнесли и къщата се изпразнила, си можел да правиш каквото винаги си искал да правиш.

— И какво е то, Хенри?

— Да бъдеш в друг свят поне за малко. От всички деца, които някога са мечтали за друг свят…

— Това е лудост.

— Не е… и аз не твърдя, че става дума за лудория. Започнах моето проучване снощи, след като си избягал от болницата. Четох различни дела. Трябваше да го направя още преди години… Но не е било и шега. Мисля, че е било нещо друго. Може би… дисоциативна фуга.

— Фуга?

Хенри кимна и вдигна поглед към Кейлъб.

— Това е психично разстройство от рода на…

— Знам какво е.

— Тогава знаеш, че обяснява събитията.

— Хенри… трябва да зарежеш това.

— Размишлявам, нищо повече. Защото при точния човек травмата го отключва. В твоя случай екстремна травма. Изчезваш в първия ден след връщането си в училище. При първата удала ти се възможност, когато си усетил, че никой не следи всеки твой ход. Не ми говори, че няма връзка — изчезването и случилото се преди него.

Кейлъб затвори очи и захапа върха на езика си. Трябваше да се съсредоточи. Това беше пътят назад. Разтресе глава и отвори очи.

— Можеш да мислиш каквото си пожелаеш, Хенри — каза той. — Няма никакво значение. Аз само искам да знам за къщата. Видя ли ме да се качвам горе? Говоря за тогава?