Джонатан Мур - Отровителят

— Сигурно — каза Гарсия. — Проблемът е, че сте единственият. Защото тя не съществува освен в главата ви и на една картина.

Някой почука на вратата.

Гарсия избута стола си назад и отиде да отвори вратата. Стоеше с гръб към Кейлъб и блокира отвора, за да се наклони през него. Шепнешком се размениха реплики. После Гарсия излезе в коридора и остави вратата да се затвори с щракване зад него. Кейлъб остана с ръце, приковани към релсата, и се опита да не поглежда към огледалото на другата стена. Там със сигурност имаше група хора, които зорко го наблюдаваха. Така че увеси глава, за да не виждат лицето му.

Гарсия се върна след пет минути. Остави на масата няколко листа с лицето надолу, седна на стола си и се подпря на лакти, събирайки ръцете си в юмруци. И започна без заобикалки:

— През септември сте били в моргата. Казали сте на Хенри за операцията, споделили сте с него, как да се изразя… загрижеността си. Бриджит. НИЗ, които не ви оставяли на мира. И по средата на разговора ви някой се обажда на Хенри. Трябвало да приеме повикването. Затова сте излезли от кабината му. Така ли е?

Гарсия го гледаше толкова напрегнато, сякаш беше прожекторът на яхтата на Хенри. Затова и сенките бяха по-дълбоки.

— Имали сте десет минути… може би петнайсет. Напълно сам в цялата морга. И точно тогава сте инсталирали вируса в масспектрометъра на Марси. Защото убийствата са започнали в онази нощ. Чарлз Крейн влиза в бар и напуска нашия свят. Бил е първият, нали?

Кейлъб запази мълчание дълго, загледан в масата. Мислеше си какво ли би било да пропадне през пода. Тъмнината там долу бе ужасяваща, но след като тя те погълне, става като черен кашмирен плащ. Топла и безопасна.

Тя ще се погрижи за това , каза си Кейлъб.

— Доктор Мадокс…?

— Не съм направил такова нещо.

— Ще видим — обеща Гарсия. — Електронните данни се заличават много трудно. Трудно дори за умен човек като вас. А и със случая вече се занимава ФБР.

— Тогава те ще ме оневинят.

— Силно се съмнявам — каза Гарсия. — Но може би ще обясните нещо друго… Колко души ви се обадиха на двайсет и трети декември?

Кейлъб нямаше отговор и само поклати отрицателно глава. Не беше сигурен дори коя е днешната дата и нямаше начин да се върне назад през толкова дни и нощи.

— Говоря за деня, в който сте приготвили вечеря за Емелин. Та колко хора ви се позвъниха в онзи ден?

— Двама — Бриджит и Емелин.

— Емелин ви се е обадила по време на брънча ви в „Парк Чоу“, нали така?

— Точно така.

— Обадила ви се е от автомат… от номер, който ви е бил непознат.

Кейлъб кимна.

— И сте говорили с Хенри, докато сте шофирали. Вие сте му позвънили. Преди да влезете в магазина на „Станиън“, където сте се натъкнали на трите приятелки на Бриджит.

— Да… — замисли се Кейлъб. — Така беше, аз му позвъних.

— И това са разговорите ви по телефона за двайсет и трети, така ли е?

— Така е.

Гарсия взе листа и го обърна. Плъзна го по масата, за да може Кейлъб да го прочете.

— Намерихме мобилния ви телефон в дома ви. Това е разпечатка на разговорите ви за двайсет и трето число.

Кейлъб погледна страницата. Първият запис беше за изходящ разговор до номера на Хенри. Нямаше нищо преди него, но трябваше да има късо повикване сутринта. Входящ разговор.

— Този списък не е пълен — каза Кейлъб. — Не сте включили всичко.

Гарсия поклати глава.

— Напротив, това е всичко.

Кейлъб погледна другите два записа в списъка.

Имаше пропуснато повикване от Бриджит и после, по-късно вечерта, повикване от непознат за него номер в Сан Франциско.

— Този — каза той. Не можеше да го посочи заради белезниците, вързани към релсата. — В дъното. Тогава ми се обади тя. Малко след единайсет, за да ми каже къде да отида.

— Така ли мислите? — попита го Гарсия. Наведе се и взе листа. — Смятате, че това е Емелин?

— Тогава ми се обади тя. В единайсет. Това е единственото ми повикване в единайсет часа.

— Това е номерът на Марси Хенсли — съобщи му Гарсия. — Тя ви е позвънила, както е казала, че ще направи. Изчакала е известно време Хенри да ѝ позвъни, за да ѝ каже телефонния ви номер. И понеже той не го направил, тя го открила по друг начин.

Кейлъб не вдигна поглед. Затвори очи и се облегна на стената.

Когато Емелин си бе тръгнала от „Трайдънт“, а Кенън бе агонизирал на пода, тя бе опряла длан на невидимото стъкло, което ги разделяше. Беше му махнала за сбогом, но едновременно и като обещание. А досега винаги бе спазвала обещанията си.