Николя Бёгле - Заговорът

В чисто интелектуален план хипотезата бе съблазнителна, но Сара я отхвърли. Точно защото всичко създаваше впечатлението, че ударът е дело на руснаците. Ако наистина беше така, поне щяха да си направят труда да позамажат малко нещата, да създадат у разследващите различно впечатление. Особено що се отнася до начина, по който са били убити охранителите. Нямаше да рискуват обвинението веднага да падне и върху тях. А фактът, че къщата е обърната с краката нагоре, можеше да се изтълкува като постановка, като симулация на обир. Само че Николай спомена за наполовина разрушени стени… Значи несъмнено са търсели нещо.

— Преди малко казахте, че случилото се е само началото на абсурда. Защо?

Николай Хауг хлъцна иронично и хълцането му премина в пристъп на тежка кашлица.

— Защото това, което ви казах преди малко, не върши работа… Не се връзва с начина, по който е убита Катрина Хагебак… Съдебният лекар ще ви обясни.

Сара си помисли, че началникът на полицията или си играе с нея, или наистина е обезоръжен от странния начин, по който е извършено престъплението.

Прекосиха пространството, което ги отделяше от входа на къщата, без да разменят и дума, следвайки браздата, оставена от влаченото по тревата тяло.

Жена с полицейска униформа на около тридесет години, от чиято шапка се подаваше кичур руса коса, идваше към тях да ги посрещне. Вероятно беше прекалено слаба, дори кльощава, ако обвитото ѝ в дебели дрехи тяло следваше геометрията на изнуреното ѝ лице. Името и фамилията ѝ бяха изписани върху баджа, закачен за канадката ѝ — Ингрид Вик.

Ако се съди по първите ѝ думи, изречени на пресекулки, момичето явно не се чувстваше удобно. Заради шефа си или защото осъзнаваше, че престъплението ще има исторически последици.

— Намерихме нещичко, господин… — Гласът ѝ бе наполовина заглушен от прилива.

— Мамка му, не можете ли да говорите по-високо?! Говорете като мъж! Ваша работа е как ще го постигнете, но го направете!

Сара се въздържа. Жената полицай преглътна и продължи, като почти крещеше:

— Намерихме алпинистки карабини, забити в скалата зад къщата. Нападалите може би са проникнали оттам…

— Идвам — промърмори Хауг.

Сара усети втренчения в нея смутен поглед на жената. Шефът ѝ я бе унижил пред уважавана сестра по професия. Сара ѝ отправи една от извънредно редките си и едва доловими усмивки и продължи към къщата.

— Няма ли да дойдете? — учуди се Николай Хауг.

Без да се обръща, Сара поклати глава, сякаш искаше да каже: да караме поред с уликите. Началникът на полицията всмука поредната порция никотин, за да се успокои, и я изгледа презрително.

Тя направи път на един от криминолозите, който излизаше от къщата и държеше в ръка епруветка с мътна течност, а после се плъзна вътре. Силната светлина като в клиника измести мрака отвън. Цареше привидно спокойствие. След лудите пориви на вятъра то можеше да въздейства умиротворително, ако не бе слузестата локва върху светлия паркет. Кървавата следа образуваше цифрата осем.

От преддверието по малък коридор се влизаше в хола, мебелиран с ъглов диван. Възглавниците му бяха разпорени и разхвърляни по земята. Големият екран на телевизора бе строшен и по пода се търкаляха парчета стъкло. Килимът бе обърнат наопаки. Подът пред камината бе покрит с пепел, вероятно вече изследвана. Из цялото помещение се търкаляха изтръгнати от стените картини.

От мястото си Сара виждаше част от кухнята. Подът ѝ бе покрит с парчета счупени съдове. Между преддверието и хола лежеше по гръб мъж с обръсната глава. Тялото му се киснеше и локвата кръв, която непрекъснато се увеличаваше от една рана на кръста му. От извърнатата му назад глава висяха слушалки и тънък прозрачен проводник.

До него работеха двама от криминолозите. Единият правеше измервания, а другият събираше проби биологичен материал. Почти не разговаряха, ако не се брои някоя и друга изречена на нисък глас дума.

Вдясно от преддверието тръгваше друг коридор. Сара тръгна по него и се озова пред стълби, които водеха към горния етаж. Имаше две врати. Едната, в подножието на стълбището, беше полуотворена, а другата — в дъното на коридора, ѝ се стори много по-масивна от първата.

През полуотворената врата се виждаше тялото на мъж. И нечия ръка в ръкавица, която вземаше биологичен материал от гръдния му кош. Раните изглеждаха многобройни.

— Колко пъти е намушкан?

Експертът се обърна към Сара и въпреки очилата и маската му ѝ се стори, че ѝ се усмихна. После продължи работата си.