Николя Бёгле - Заговорът

Когато приближиха на около двеста метра до острова, Сара се учуди, че вижда сняг по отвесните скали, където той не би трябвало да се задържа заради изхвърляните от вълните водни капки. Накрая си даде сметка, че снегът се движи — хиляди птици в гнездата си, построени в самите скали. Сара дочу крясъците им, примесени с воя на вятъра, шума на мотора и далечния грохот на разбиващите в подножието на скалите вълни.

Кой бе намерил смъртта си тук? Пазачът на фара? Дали щяха да я накарат да напусне острова си, и то под тревога, заради един пазач на фар? Не, в това нямаше никакъв смисъл.

Като наближиха забуления от мъглата бряг, катерът намали скоростта си. Неочаквано пред тях изникна някаква оранжева дървена барака и катерът се блъсна в кея. Там имаше още два катера. Бързи и съсредоточени, членовете на групата завързаха катера за секунди и Сара слезе на брега по стария дървен трап, докато вълните заливаха ботушите ѝ.

— Ще ви заведа при началника на полицията, който в момента отговаря за разследването — заяви подполковникът, когато на свой ред стъпи на сушата.

От дървената барака тръгваше пътека, осеяна тук-там със сняг, водеща към най-високата част на острова. Там се намираше фарът. Сара различи бялата му кула, чийто боядисан в червено връх напомняше камбана, и разпръскващия светлина прожектор.

Застанал с гръб към острова Харалд Паулен откачи от колана си фенер и ѝ го подхвърли. Сара стоеше в подножието на пътеката с гръб към морето.

— Дръжте! — нареди ѝ той.

Само че подполковникът не отчете силата на вятъра и фенерът прелетя над главата на Сара. Наложи ѝ се да използва необичайна бързина и ловкост и да го хване миг преди фенерът да падне в морето.

Тя преглътна упрека си към офицера, включи фенера и започна да се изкачва, като помаха за довиждане на тримата командоси, които останаха на катера.

— Подполковник Паулен. Приближавам се към вас заедно с инспектор Геринген. Чакам потвърждение. — Той почти изрева думите в уоки-токито, за да надвика воя на вятъра.

— Прието. Потвърждавам допуска — отвърна мъжки глас.

Краищата на качулката на Сара потреперваха като брулени от буря листа всеки път, когато вятърът сменяше посоката си. Канадката ѝ плющеше. Морският полъх бръснеше пътеката и увличаше във вихъра си едри камъчета, довяваше снежинки, които я шибаха по откритите части на лицето.

По средата на пътя Сара забеляза два силуета, които препречваха пътя им към платото и насочваха към тях силни прожектори. Отблизо различи мъже в зимни униформи, които държаха пръстите си върху спусъците на автоматите си.

Без да изчака Паулен да я представи, Сара подаде на по-близкостоящия до нея офицер значката си. Беше здравеняк на около четиридесет години с почервеняло от студа лице. С кожената си шапка и подплатена с кожа канадка нямаше вид на човек, който се измъчва от студа. Разгледа значката на Сара, без да бърза.

— Офицер Марк Гренсен — представи се накрая той. — За мен е чест да се запозная с вас, инспектор Геринген.

Говореше норвежки, но гласът му бе звучен като на руснак. Сара не бе чувала някой досега да говори по този начин. Гренсен се наведе над микрофона, закрепен върху яката на шинела му.

— Инспектор Геринген е тук.

— Къде е станало убийството? — попита Сара.

— Там, в края на скалата. Ей сега ще дойде началникът на полицията. Той ще ви заведе.

Сара направи крачка-две напред и усети оживление зад двамата мъже. Очевидно на платото имаше доста хора. Погледна часовника си. Два часът и четиридесет и седем минути. Нямаше намерение да чака когото и да било. Заобиколи двамата постови. Те се поколебаха дали да я спрат, но един поглед на началника на Специалните сили ги отказа да проявяват прекалено усърдие.

Сара видя пред себе си фара, като че ли устремен към сумрачното в това време на годината небе, а на стотина метра по-далеч — къща с бели стени. Отделяха я едва двадесетина метра от ръба на надвисналата над морето скала. Две сгради, сякаш случайно попаднали на това място сред суровата природа и хилядите птици.

Наоколо имаше само снопчета ръждива от студа трева, които покриваха платото на острова и се гънеха под поривите на вятъра. Над рижото поле стърчеше черната скала, а тук-там петната от сняг сякаш очертаваха границите на този нереален край. В далечината се чуваше ревът на морето и изхвърляните от него вълни атакуваха скалите.

Вниманието на Сара бе привлечено от ярките прожектори до къщата. Разпозна „реквизита“, който полицейските експерти използваха на местопрестъпленията. Светлината бе ослепителна като в операционна, а наоколо сновяха шест силуета, облечени в снежнобели комбинезони. Стори ѝ се, че са твърде много за една-единствена жертва. Както и въоръжените мъже, които патрулираха наоколо.