Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Вседи ден носеше напредък в размишленията на Томаш, решен да прерови най-съкровената си същност, за да намери отговорите, които търсеше. Сблъсквайки се с последствията от постъпките си и самотата, която го обграждаше, сега вече разбираше по-ясно какво беше потръгнало зле. Беше се опитал да види света по-различен, не такъв, какъвто в действителност беше; с други думи, не живееше с Конщанса и с Маргарида, а с образа за тях, който предварително си беше изградил, живееше с мечти, които не можеше да осъществи. И когато този измислен образ се пръсна на парчета под натиска на житейските обстоятелства, той понесе прекалено тежък удар; но вместо да приеме нещата такива, каквито всъщност бяха, той избяга и потърси спасение в друга илюзия, отърсвайки се от напрежението, което трупаше в разбуненото си подсъзнание. На този етап въпросът, на който трябваше да си отговори, не беше какво беше потръгнало зле, а какво би могъл да предприеме, за да го поправи. И тук се налагаше да направи нова крачка в своето самосъзерцание.

Отговорът се криеше, както му се струваше, в преоткриването на близостта между него и Конщанса. Когато се ожениха, понесени от силните ветрове на въжделенията, те сияеха с излъчваната от мечтите им небесна светлина и непрекъснато споделяха нещо. Връзката между тях през онези първи години на брака им напомняше на Томаш мита, разказан от Платон в неговия Symposium 178 178 „Пирът“. — Б. р. . Според този мит, първоначално човекът имал четири ръце и четири крака; нещата приели лош обрат, когато това създание решило да предизвика боговете; Зевс, за да го накаже, го разсякъл на две половини, разделяйки човека на една мъжка и една женска част, и двете, обречени да живеят с илюзията, че някой ден ще възстановят изгубеното изначално единство. Такова беше душевното им състояние, когато се ожениха; и двамата искаха да са вечно заедно, търсеха да се слеят в едно цяло и в този копнеж се вписваше и тяхната интимност.

Маргарида, с нейната безкрайна паноплия от проблеми, разби мечтата им за сливане и постепенно ги отчужди един от друг. Дъщеря им се роди и суровата действителност измести сладкото мечтание. Появи се нов приоритет в живота им: да ѝ помагат да живее възможно най-нормално. Вече не крояха планове как да направят от нея необикновеното създание, за което бяха бленували, а просто да ѝ помагат да бъде нормален човек; налагаше се да се задоволят с много по-малко от онова, за което бяха копнели. Ударът ги сломи и докато се съвземаха от жестокото пропадане в реалността, сред парчетата от разбитите им мечти, не им остана време за опити да възстановят разполовеното от Зевс първично създание. Нагърбиха се със задачата да помагат на дъщеря си с упорито примирение, избягвайки да споделят помежду си разяждащото ги разочарование, сякаш самото изговяряне на онова, което таяха в себе си, би могло да утежни положението. Затова потискаха мълчаливо разбунените си души, превръщайки се в актьори в театър на преструвките, кървяха отвътре и външно се усмихваха. Той може би по-силно от нея почувства как светът му се разпада, сякаш мечтите му бяха пясъчен замък, който действителността отнесе с първата по-дръзка вълна. С времето близостта им започна да се топи под прилива на всекидневните трудности, линееща от внезапното прекъсване на нишките, които ги свързваха, сломена от удара, нанесен им от погубените им въжделения, когато научиха, че дъщеря им никога няма да бъде като другите деца.

Затворен вкъщи, застанал лице в лице със спомените от разбития му брак, Томаш беше твърдо убеден, че трябва да възстанови тази близост; това беше действителността и той трябваше да я приеме, ако искаше да има някакъв, макар и нищожен шанс да си върне предишния живот е Конщанса.

ТЕЛЕФОНЪТ ИЗЗВЪНЯ И ТОМАШ НЕТЪРПЕЛИВО НАТИСНА МИНИАТЮРНИЯ зелен бутон с надеждата, че се обажда Конщанса. Беше поредното разочарование.

— Hi, Tom — поздрави го Молиарти.

— Здравейте, Нелсън — отговори мрачно Томаш, едва прикривайки огорчението си.

— Не съм ви чувал дълго време. Какво става?

Португалецът въздъхна примирено.

— Не е лесно — извини се той. — Професор Тошкано е измислил ребус, който не успявам да разгадая.

— Но фондацията ви плати пътуване до Генуа и Севиля. Все в нещо трябва сте напреднали?

— Да, безспорно — призна той. Американецът беше прав да негодува, защото го бе оставил в неведение относно хода на проучването. Томаш се прокле, че беше оставил работата на втори план, по-точно казано, просто я беше изоставил. — Добрах се до ценни документи и донесох копия от всички, които ми се сториха важни за изследването. Но проблемът сега е как да отворя сейфа на професор Тошкано. За да направя това, трябва да разреша сложния ребус, оставен от него, който вероятно ще ми даде ключа.