Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Изневяра.

ТЕЛЕФОНЪТ СЕ СЪБУДИ И ЗАЗВЪНЯ НАСТОЙЧИВО, сякаш губеше търпение. Томаш вдигна глава от възглавницата замаян и присви очи срещу силната дневна светлина, която се лееше от прозореца. Вдигна ръка и погледна часовника; беше девет часа и пет минути. Мобилният телефон пищеше до ухото му. Още сънен, протегна ръка към нощното шкафче и опипом намери апарата, чувствайки как вибрира в ръката му при всеки звук. Томаш погледна дисплея и позна номера.

— Конщанса, къде сте? — изстреля той веднага, щом натисна зеления бутон.

— При родителите ми — отговори жена му отчуждено и хладно, сякаш не се чувстваше длъжна да му дава обяснение.

— Всичко наред ли е?

— Чудесно.

— Но какво правиш там?

— А ти как мислиш? — отвърна тя с предизвикателна нотка. — Живея си живота, разбира се.

— Какво значи това? — настоя Томаш, преструвайки се, че нищо не е разбрал, че тя е тази, която греши. Хранеше тайната надежда, че ако не обръща внимание на случая, ако се престори, че онези цветя ги няма във вазите и няма никакво послание, проблемът щеше да изчезне като по чудо. — Доколкото знам, твоят живот е тук.

— Нима? А твоят къде е?

— Моят ли? — попита той е престорено недоумение. — Моят живот е тук, разбира се, къде искаш да бъде?

— Така ли? Видя ли цветята, които оставих?

— Какви цветя?

Тя замълча за миг, изпълнена с колебание. Томаш си помисли, че е спечелил точка и се почувства малко по-спокоен.

— Не се прави на глупак — възкликна Конщанса след малко. Беше решила, че съпругът ѝ се прави на разсеян, за да не се налага да застане очи в очи с проблема; познаваше го доста добре, за да се остави да я омайва с приказки. — Видял си дигиталиса и жълтите рози и знаеш много добре какво означават.

— Не, не съм забелязал — повтори. — Какво означават?

— Името Лена нищо ли не ти говори?

Изречението беше изстреляно с ледено спокойствие и Томаш се вцепени. Вече нямаше никакво съмнение, че Конщанса е в течение на всичко.

— Моя студентка е.

— Надарена студентка! — възкликна Конщанса с ирония. — И мога ли да попитам каква точно дисциплина ѝ преподаваше?

Този път беше ред на Томаш да замълчи. Как, по дяволите, беше разбрала за това? Наложи си да запази спокойствие и осъзна, че увъртанията няма да го доведат доникъде. Трябваше да си признае и да се помъчи да ограничи щетите. Ако въобще беше възможно.

— Наистина имаше една такава ситуация с тази студентка — едва-едва изрече е отпаднал глас. — Беше за кратко и вече приключи, така че…

— Една ситуация? — попита Конщанса, леко повишила тон от възмущение. — Ситуация, казваш? Значи това да спиш със студентките си за теб е просто ситуация?

Задаваше се жестока атака, предусети Томаш и инстинктивно се сниши от другата страна на линията.

— Ами… ммм…

— Значи аз се грижа за дъщеря ни, опитвам се да намеря специален педагог, тичам до Министерството на образованието с молби и заявления, уча Маргарида да чете и пише, водя я по лекари за консултации, които нямат край, съсипвам се от работа, а господинът си прекарва следобедите в Лисабон в „ситуация“ с шведска курва? Как си позволяваш, след като си се търкалял с тази евтина проститутка, да се връщаш вкъщи и да се правиш на нежен и мил? Как си позволяваш да постъпваш така с мен, след като аз се разкъсвам от грижи и правя какво ли не, за да вървят нещата? Как си позволяваш…

Думите на негодувание, изречени на един дъх, секнаха, приглушени от несдържани хълцания. Конщанса плачеше.

— Добре, любов моя, добре.

— Кучи син — простена тя. — Коцкар!

— Извинявай, извинявай. Хиляди пъти съжалявам.

— Как можа да ми причиниш това…

— Конщанса, чуй ме. Направих нещо, за което съжалявам, но това вече е минало. Не мога да се върна назад, но мога да ти обещая, че никога повече няма да се случи. Конщанса, обичам те.

Плачът секна, изглежда, се беше съвзела.

— Върви по дяволите! Разбра ли? Върви по дяволите, женкар нещастен!

Томаш започна да губи самоувереност. Положението ставаше все по-сериозно, събитията препускаха стремглаво и заплашваха да излязат извън контрол.

— О, любов моя. Знам, че постъпих лошо, никога няма да си го простя.

— Нито пък аз.

— Добре, успокой се.

— Аз съм спокойна, разбра ли? — извика тя, отново разстроена. — Напълно спокойна съм!

— Добре, добре.

— Обадих ти се само за да ти кажа, че можеш да дойдеш в събота в дома на родителите ми, в три следобед, за да вземеш Маргарида. Тя трябва да се върне в неделя до пет часа. Запомни ли? Майка ми ще те посрещне, защото аз не искам да те виждам. Разбра ли, подлец такъв?