Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Отпуснат безволево на леглото или дивана, в постоянно очакване Конщанса да се обади, което така и не се случваше, Томаш се връщаше отново и отново в мислите си към едно и също, опитвайки се с титанически усилия да възстанови стъпките си, които бавно, но неумолимо го бяха довели до тази развръзка. Хлътването му по Лена сега му се струваше скрито послание за тихия бунт, който носеше в душата си. В това пътешествие той се опитваше да опознае самия себе си, да изследва континентите, които оставаха неоткрити някъде дълбоко в неговата същност, вслушваше се да долови мълчаливите им призиви, които долитаха от най-дълбоките недра на подсъзнанието. Изневярата беше, както сега осъзнаваше, единственият начин да узнае за тяхното съществуване; точно тези гласове се опитваше да разбере, вслушвайки се в тях внимателно, сякаш това бе най-значимото сантиментално произведение, сътворено някога от неговата личност. И какво му казваха тези гласове, отекващи в съзнанието му?

Изправен пред този въпрос, той ставаше и обикаляше из апартамента, по пижама и небръснат, разговаряйки на глас със самия себе си. Как трябваше да разбира изневярата? Отговорът, каза си той, се коренеше в дълбокото разочарование след раждането на Маргарида. Беше прехвърлил върху дъщеря си всичките си мечти и въжделения и истината се оказа прекалено тежък удар за него, превратност, която въпреки външната привидност, не беше успял да преглътне. Конщанса беше устояла на разочарованието с кураж, заставайки лице срещу лице с бедата. Но той беше реагирал различно. След девет години борба, той просто избяга. Лена беше неговият начин да се измъкне, спасителен остров, на който се беше укрил далеч от света на проблемите, живеейки в илюзорен рай. Подсъзнателно беше вярвал, че трудностите просто ще изчезнат, но сега разбираше, че не е било така, че през цялото това време си бяха стояли тук, пред него, по-живи от всякога, осезаеми, неизбежни. Всъщност, заключи той, авантюрата със студентката нямаше нищо общо с нея, с прекрасното ѝ тяло, с опияняващия секс, а с него самия, с проблемите, които го потискаха, с провалените му очаквания за живота, със страховете, с които не беше успял да се пребори. Търсейки утеха, беше скитал сам по пътя на заблудата, като омагьосан и изгубен в упойващата паяжина на изневярата.

Сега знаеше, че в дъното на всичко беше страхът му да застане лице в лице с проблемите в живота си. Не страх от някого или нещо конкретно, а страх да почувства онова, което се криеше вътре в него, страх от страданието и терзанието, страх да изложи на показ съкровените си чувства. Страх от болката на помъдряването, страх от порицанието, страх да направи избор и да поеме отговорност, страх да понесе последствията, страх да не би да го задушат трудностите и тревогите в семейството. Всъщност Лена беше неговата възможност да се отклони от пътя на всекидневната рутина, пътеката, по която беше тръгнал с вярата, че така може да превъзмогне страховете, които го измъчваха; тя беше дрогата, която беше поел, за да се освободи от непоносимата горест, сякаш невидима усмирителна риза беше сковала движенията му и имаше нужда от вълшебна отвара, която да му даде сили, за да разкъса веригите, с които бе прикован. Изневярата, в крайна сметка, не беше нищо друго, освен убежище, в което се беше скрил с илюзията, че така е защитен от света, сякаш животът беше море, а Лена — мидена черупка.

Според Фройд любовта е преоткриване. Чрез любовта се опитваме да си върнем изгубеното невинно щастие, което сме изпитвали някога като деца, когато сме живели в мир със света. Любовта всъщност бе проява на неопределеното, неосъзнавано желание да се завърнем в детството, при майчините ласки, и се подхранва от напразното очакване да срещнем отново това изгубено щастие. Томаш стигна до извода, че точно това беше видял в млечнобялото, посипано с лунички лице на Конщанса, когато се беше запознал с нея в Академията по изящни изкуства и се беше разхождал с нея по плажа в Каркавелуш. Бракът беше просто желание да преоткрие рая, който съществуваше само в едно канонизирано кътче в паметта. Не Конщанса беше видял той пред себе си, а един идеализиран образ, мечта, родена от носталгията му по детството, мираж, изплувал от подсъзнателния спомен за щастливите времена. И тъкмо тази мечта беше унищожила Маргарида, с всичките си вродени ограничения. Мълчаливо, без да осъзнава драмата, която го разяждаше отвътре, Томаш линееше от горест, неспособен да се възстанови след травмата от погубените мечти. И след като беше изгубил една илюзия, той бе потърсил утеха в друга.