Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Какво е това?

— Сутиен, глупчо — поясни тя, хитро повдигайки вежди. — За да те подлудя.

Пенсионираният фен на „Бенфика“ надникна изпод вестника, нахално оглеждайки шведката. Лена го изгледа с такъв поглед, че човекът незабавно се скри зад А Bola .

— Цяла сутрин си била на покупки?

— Да. И ходих да видя онзи стар асансьор на „Руа де Оуро“.

— Асансьорът на „Санта Жуща“.

— Същият. Бил ли си там?

— Не, никога.

— Нищо чудно — усмихна се тя. — Окото на странника вижда по-далече от окото на местния жител.

— Моля?

— Шведска поговорка. Означава, че чужденците посещават повече места, отколкото хората, живеещи в родната си страна.

— Абсолютно вярно — съгласи се Томаш.

Келнерът с бялата униформа се приближи все така припрян и погледна въпросително към двамата клиенти.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита Томаш.

— Не, благодаря.

Професорът отпрати келнера, който моментално изчезна по пътеката между масите, препълнени с хора. Томаш взе чашата и отпи малко.

— Този чай е чудесен.

Лена се надвеси над масата и потърси погледа му.

— Какво става? — попита тя. Сините очи го гледаха загрижено. — Два дни не съм те виждала и си такъв особен, сякаш си паднал от луната. Какво ти е?

— Нищо.

— Онази история с ребуса ли те притеснява?

— Не.

— Тогава?

Той смутено прокара ръка по косата си. Обърна глава, хвърляйки бегъл поглед към кафенето и най-накрая спря поглед на любовницата си.

— Знаеш ли, мисля, че не бях съвсем искрен с теб.

Лена повдигна учудено вежди.

— Така ли?

— Онзи ден ме попита дали се любя с жена ми…

— И любиш ли се?

— Не, не съм правил любов с нея, откакто се запознах е теб. Но ако трябва да бъда честен, не мога да гарантирам, че в бъдеще не бих го направил.

Тя присви очи, вперила в него внезапно охладнял поглед.

— Да.

— Разбираш ли? Живеем в един и същи дом, женени сме, рано или късно нещо ще се случи.

— И тогава?

— Тогава ще съм принуден да лъжа и двете.

Шведката огледа кафенето наоколо, проявявайки подчертан интерес към някои от картините, но след като привърши огледа си, отново заби поглед в Томаш.

— За мен това няма значение.

Професорът, смаян, леко отвори уста.

— Няма значение?

— Не, няма. Можеш да бъдеш и с двете, за мен не е проблем.

— Но… — объркано започна той. — Не разбирам. За теб не е проблем да се любя едновременно с теб и е жена ми?

— Не е — повтори тя, поклащайки глава за по-голяма убедителност. — Нямам никакъв проблем.

Томаш се облегна на стола, изненадан, зашеметен. Не знаеше какво да каже, всичко това беше абсолютно неочаквано и в известен смисъл, в разрез с общоприетите норми; не бе за вярване, че жена като нея няма нищо против да е част от нещо, което донякъде наподобяваше харем.

— Ами… ммм… не знам дали жена ми ще е съгласна…

— Жена ти ли?

— Да, жена ми.

Шведката сви рамене.

— Ясно е, че тя никога не би се съгласила.

— Ето това е.

— Следователно, не трябва да ѝ казваш нищо, нали?

Професорът прокара отново ръка по косата си.

— Ами… това също е проблем. Не бих могъл да живея така…

— Как по-точно? Нима не живя с две жени почти два месеца? Нито веднъж за това време не съм те видяла притеснен от това. Какво ти става?

— Именно. Размислих върху това, което правим.

Сега беше ред на Лена да отвори уста от почуда.

— Размислил си? Размислил си върху какво? На глупак ли се правиш? Семейството ти не знае нищо. Имаш любовница, която, прости ми нескромността, всеки мъж би искал да има и която не ти създава никакви проблеми. Какъв ти е всъщност проблемът?

— Проблемът, Лена, е, че не знам дали искам да живея по този начин.

Шведката отвори очи.

— Не знаеш дали… — Смръщи вежди, като се опитваше да проумее думите му. — Томаш, какво всъщност става?

— Нищо, просто не искам да продължавам така.

— И какво искаш в такъв случай?

— Искам да скъсаме.

Лена отпусна рамене и се облегна на стола поразена. Продължаваше да стои с полуотворена уста, невярваща на ушите си; гледаше Томаш така, сякаш бе убедена, че пред нея стои луд.

— Искаш да скъсаме? — попита накрая, разчленявайки думите.

Професорът кимна утвърдително с глава.

— Да. Съжалявам.

— Луд ли си? Казвам ти, че нямам нищо против да си с жена си, че това не представлява проблем, а ти искаш да скъсаме? Защо?

— Защото не се чувствам добре в тази ситуация.

— Но защо?

— Защото живея в лъжа, а искам да живея с истината.

— Виж ти какво било! — възкликна тя. — Палтото на истината често е подплатено с лъжи.