Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Ти не правиш любов с жена ти, нали?

Изплувайки от летаргията, в която поривистите вълни на похотта го бяха отнесли, Томаш отвори очи объркан.

— Не — отвърна той, поклащайки глава. Въобще не беше очаквал подобен въпрос. — Разбира се, че не.

Момичето въздъхна примирено и се отпусна на дивана; русите коси се разпиляха по възглавницата и тя впи сините си очи в тавана.

— Ще трябва да ти повярвам.

ЕДРИТЕ ЦВЕТОВЕ СЕ РОЯХА В ГЛИНЕНИТЕ ВАЗИ, ПРОТОЧИЛИ ШИИ над листата, те сякаш се издигаха на пръсти, жадуващи за свеж въздух; венчелистчетата бяха нежни, леки като перца, светнали в различни нюанси на розово и стояха приведени към центъра като ефирни мидени черупки. Бяха красиви цветя, пищни, чувствени.

— Рози ли са? — попита Томаш с чаша уиски в ръката.

— Приличат на рози — отговори Конщанса. — Но са божури.

Току-що бяха вечеряли и почиваха в хола, възползвайки се от паузата, докато Маргарида си обличаше пижамата в стаята.

— Никога не съм чувал — прошепна той. — Какви цветя са те?

— Пеон бил лечител на гръцките богове. Легендата разказва, че той излекувал Хадес със семената на някакви специални цветове. В чест на Пеон тези цветя били наречени с неговото име 137 137 Раеonia (лат.). — Б. р. . Плиний Стари твърдял, че божурите лекуват двадесет болести, макар че това никога не било доказано. Но корените на божура били използвани през XVIII век за предпазване на децата от епилепсия и кошмари, което станало повод тези цветя да се свързват с детството.

Томаш задържа погледа си на цветята.

— Бих се заклел, че са рози.

— В известен смисъл те наистина са рози. Но без бодли. Знаеш ли, поради това, че са лишени от бодли, за християните те символизират Дева Мария. Казват, че са рози без бодли.

— А какво означават?

— Свенливост. Китайските поети прибягвали винаги до божурите, за да опишат стеснителното изчервяване на девойките, свързвайки това цвете с девическа невинност.

Гласът на Маргарида долетя откъм стаята ѝ.

— Мамо, ела да ’азкажеш една п’иказка.

Конщанса, явно изморена, стрелна мъжа си с поглед.

— Този път отиди ти. Стига ми за днес.

Томаш отиде в стаята на дъщеря си и я завари пред огледалото. Сложи я в леглото, зави я с одеялото и се наведе да целуне розовите бузки и да погали меката ѝ коса; и двамата мъркаха от удоволствие.

— Коя приказка искаш днес?

— За Пепе’яшка.

— Пак ли същата приказка? Не искаш ли някоя друга?

— И’кам Пепе’яшка.

Изгаси лампите отгоре и остави да свети само настолната лампа върху нощното шкафче; оскъдната жълта светлина унасяше, беше подходяща за отпускане. Настани се на крайчеца на леглото, взе ръката на дъщеря си и с хипнотичен шепот започна да разказва приказката за Пепеляшка, за момиченцето, което изгубило майка си, после татко си, докато най-сетне останала да живее със злата мащеха и двете ѝ разглезени дъщери. Маргарида остана с широко отворени очи до сцената с бала, когато Пепеляшка се запознава с принца, мястото, на което вече успокоена от съдбовната среща, почувства как очите ѝ натежават и оборена от съня, се остави да я носят напевните думи, нашепвани от баща ѝ, предавайки се на сладкия унес, в който потъна тялото ѝ. Клепачите се спуснаха и дишането ѝ най-накрая стана ритмично, дълбоко. Томаш целуна отново дъщеря си и изгаси лампата. На пръсти, затаил дъх, той излезе от стаята, притвори леко вратата и се върна в хола.

Конщанса спеше на дивана в хола. Главата ѝ клюмаше на рамото, телевизорът работеше и предаваше някакъв конкурс, който никой не следеше. Гушна жена си и я занесе на ръце до стаята; махна сакото ѝ с една ръка, събу я и я сложи да легне, като дръпна одеялото чак до брадичката ѝ. Тя промърмори нещо неразбрано и се обърна, прегърнала възглавницата; с порозовелите си от топлото одеяло страни, изпъстрени с лунички, и млечнобяла кожа, тя приличаше на бебе. Томаш изгаси осветлението и се накани да се върне в хола. Но се поколеба. Спря се на вратата, обърна се и се вгледа в жена си, която вече спеше дълбоко. Приближи се бавно, като внимаваше да не вдига шум, погледна я за миг и седна на крайчеца на кревата; остана така да ѝ се любува мълчаливо, гледайки как завивката се повдига и спуска едва доловимо, следвайки ритъма на дишането.

Въпросът на Лена още отекваше в главата му. Ти не правиш любов с жена ти, нали? — беше го попитала с нотка на безпокойство. Истината беше, че не се любеше с жена си от известно време, всъщност откак бе започнал извънбрачната си връзка. Но как можеше да гарантира, че няма да го направи някой ден? Как би могъл да обещае такова нещо? Този въпрос, който му беше зададен след буйния любовен изблик, го изтръгна от нереалния унес, в който кръжеше, разтърси го грубо и го изправи пред суровата действителност. Все едно нещо щракна в него. Какво всъщност смяташе да прави? Щеше да люби и двете жени, като мамеше не само едната, а двете едновременно? Какво бъдеще, в крайна сметка, искаше за себе си, за жена си, за дъщеря си, за любовницата си? Какво ги чакаше? Дали не си играеше с огъня? Дали все още бе господар на съдбата си, или обстоятелствата го контролираха? Искаше ли да живее в истина? Но коя бе истината? Не чу ли Сарайва да казва, че обективната истина е недостижима? Сигурно. Но като всяко човешко същество, той притежаваше възможност да достигне другата истина, субективната истина. Моралната истина.