Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Произнесе заглавието на книгата с изискано парижко произношение.

Томаш си водеше записки.

— Един момент — каза той. — Les mots et les choses , нали?

— Да. Навярно това е най-неокантският текст на Мишел Фуко. В известен смисъл тази книга допринася за разрушаването на абсолютното понятие за истината. Защото, ако нашият мироглед се определя от предпоставките и предубежденията на епохата, не би било възможно да се достигне обективната истина. Истината става относителна, зависима от начина, по който гледаме на нещата.

— Но Кант вече е казал това.

— Разбира се. Затова мнозина смятали Мишел Фуко за новия Имануел Кант.

— Не е ли по-скоро един от последователите му? В крайна сметка, той само е доразвил идеите на Кант…

— Мишел Фуко поставил тези идеи в нов контекст — поясни Сарайва, притеснен да не би любимият му философ да бъде заподозрян в плагиатство. — Ще ви разкажа една история, mon cher . Когато го поканили да преподава в Colluge de France 127 127 Колеж дьо Франс, (фр.). — Б. р. , попитали го за наименованието на неговата дисциплина. И знаете ли какво отговорил?

Томаш сви рамене.

— Професор по история на мисловните системи. — Сарайва избухна в смях. — Сигурно са останали със зяпнала уста. — Смехът му премина във въздишка. — Всъщност той е бил точно това, нали? Учен историк, изучаващ системите на мислене. И това става видно в следващия му труд, L’archéologie du savoir 128 128 „Археология на знанието“ (фр.). — Б. р. . В него Мишел Фуко определя истината като конструкт, като продукт от познанието на всяка една епоха, и открива различни проявления на своята концепция. Например понятието за автор на литературна творба. Според него „автор“ не е човек, който пише книга, а конструкт, създаден под действието на различни фактори като език, литературни течения, актуални в момента, и множество други социални и исторически компоненти. С други думи, авторът не е нищо друго, освен продукт на собствения си материал и на обстоятелствата.

Томаш не изглеждаше напълно убеден в това.

— Това е очевидно, не намирате ли? — попита той. — Всички ние сме продукт на онова, което вършим, и на условията, в които го вършим. Какво ново има тук?

— Контекстът, mon cher , отново опираме до контекста. Развивайки концепцията, той всъщност я руши.

— А! — възкликна Томаш, сякаш най-сетне беше проумял. Всъщност той не виждаше тук нищо особено, нито оригинално, но не желаеше да противоречи на Сарайва и да охлажда ентусиазма му. — Продължавайте.

Отправил поглед към хоризонта, професорът по философия направи обстойно представяне на творчеството на Фуко, резюмирайки съдържанието на Histoire de la folie a l’âge classique 129 129 „История на лудостта в класическата епоха“ (фр.). — Б. р. , Naissance de la clinique 130 130 „Раждане на клиниката“ (фр.). — Б. р. , Surveiller et punir 131 131 „Надзор и наказание“ (фр.). — Б. р. и на двата тома на Histoire de la Sexualité 132 132 „История на сексуалността“ (фр.). — Б. р. . Едно вдъхновено изложение, което историкът изслуша с внимание и сдържаност, като следеше да не изпусне някой важен за шифрованото послание елемент. Всъщност Томаш остана леко резервиран, защото смяташе, че деконструктивистите проявяват склонност да надценяват значението на Фуко.

— Това е всичко — заключи Сарайва в края на обстойното експозе. — Две седмици, след като предал ръкописа на третия том от Histoire de la Sexualité , Мишел Фуко колабирал и бил приет в болница. Имал СПИН. Починал през лятото на 1984 година.

Томаш прегледа записките си.

— Хм — промълви замислено, с впити в записките очи. — Не виждам никаква следа.

— Следа към какво?

— Към решаването на един ребус, с който се занимавам.

— Ребус, свързан с Мишел Фуко?

Томаш прокара ръка по лицето си и разсеяно потърка чело.

— Да — каза.

Вдигна очи към безбрежния океан пред себе си; водата блестеше със златисти отблясъци, искряща, сияйна, като че мантия от бляскави диаманти се носеше по набраздената ѝ неспокойна повърхност, изоставена на волята на вълните. Следобедът напредваше и едно жълто-червеникаво кълбо се спускаше отдясно, отвъд облачната пелена; слънцето се измъкваше иззад сивата небесна завеса и се гмуркаше зад далечната линия на хоризонта, хвърляйки сияйни пламтящи искри по морската шир.

— Що за ребус е това?

Томаш погледна нерешително към Сарайва. Струваше ли си да му показва кодираното послание? Но какво ли щеше да изгуби? Току виж хрумнала някоя идея на професора по философия. Прелисти бележника и намери изречението. Вдигна и го показа на Сарайва.