Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Томаш се прокашля, видял удобен момент да се намеси.

— Всъщност, професоре — прекъсна го неуверено. — Точно за Фуко бих искал да поговорим.

Професор Сарайва го изгледа с високо вдигнати вежди, сякаш Томаш беше дръзнал да произнесе името божие в присъствието на Христос.

— Мишел Фуко?

Сарайва натърти на малкото име, Michel , намеквайки дискретно, че е непростимо да се споменава Фуко без първото му име, noblesse oblige 125 125 „Благородството задължава“ (фр.). — Б. р. .

— Да, Мишел Фуко — каза Томаш дипломатично, приемайки наложеното му мнение. — Знаете ли, в момента провеждам едно историческо изследване и се сблъсках, не ме питайте как, с името на Мишел Фуко. Не знам какво точно търся, но очевидно съществува нещо, което свързва този философ с проучването ми. Какво бихте могли да ми кажете за него?

Професорът по философия махна неопределено, сякаш има толкова неща за казване, че дори не знае откъде да започне.

— О, Мишел Фуко! — Загледа се в бурното море с носталгичен поглед, който издаваше, че се е пренесъл в далечната Сорбона от младините му. Професорът въздъхна. — Мишел Фуко е най-големият философ след Имануел Кант. Чели ли сте Критика на чистия разум ?

— Ммм… не.

Сарайва въздъхна отново.

— Това е най-значимият от всички философски текстове, mon cher — заяви, като не сваляше очи от Томаш. — В Критика на чистия разум Имануел Кант твърди, че човекът няма достъп до нещата „сами по себе си“, до онтологичната реалност, а само до света на явленията. Ние не познаваме природата на нещата, а само начина, по който ги възприемаме, начин, който е специфичен за нас. Човекът например възприема света различно от прилепите. Хората възприемат образи, прилепите — сонарно ехо. Хората виждат цветове, кучетата — в бяло и черно. Хората разпознават образи, змиите усещат температури. Нито една от тези форми на възприятие не е по-истинна от другата. Те просто са различни. Ние не познаваме нещата „сами по себе си“, а само „явленията“ им, начина, по който сетивата ни ги възприемат. Ако си послужим с прочутата алегория на Платон, онова, което Имануел Кант ни казва, е, че всички сме в една пещера, оковани от ограниченията на нашето възприятие. От реалното ние всъщност виждаме само сенки и никога самото реално. — Обърна лице към Томаш. — Разбрахте ли?

Томаш замислено се взираше в бялата пяна, която една вълна оставяше след себе си по пясъка на плажа. Без да откъсва поглед от кипящата пяна, той кимна утвърдително.

— Да.

Сарайва огледа за миг ноктите на ръцете си и продължи:

— Ето защо френските деконструктивисти твърдят, че няма нищо извън текста. След като реалността е недостижима заради ограниченията на възприятието ни, това означава, че ние изграждаме собствената си представа за реалността. Този образ не идва от съществуващото „само по себе си“, а от нашите специфични когнитивни механизми.

— Това ли е позицията, която защитава Фуко?

— Мишел Фуко е силно повлиян от това откритие, да — потвърди той, като отново акцентира върху Мишел, припомняйки му необходимостта да посочва и двете имена на предпочитания от него философ. — Той е разбрал, че няма само една истина, а различни истини.

Томаш се намръщи.

— Не смятате ли това за малко изкуствено? Как може да се твърди, че няма една истина?

— Mon cher , това е логичното следствие от откритието на Имануел Кант. И така, ако ние не сме в състояние да познаем реалността, тъй като е недостижима за нашите сетива и представите ни са плод на ограничени когнитивни механизми, то в такъв случай ние не можем да стигнем и до истината. Разбирате ли това? Реалността е истината. Ако не можем да познаем реалността, не можем да познаем и истината. — Махна с ръка. — Логично.

— Значи няма истина, така ли? — Томаш удари по буковия стол. — Ако кажа, че столът е дървен, не казвам ли истината? — Посочи към океана. — Ако кажа, че морето е синьо, това не е ли истината?

Сарайва се усмихна, разговорът се беше прехвърлил на негова територия.

— Това е въпрос, който феноменологичната школа е трябвало да разреши. Наложило се да се предефинира категорията истина. Едмунд Хусерл, един от основателите на феноменологията, изследва този въпрос и твърди, че съжденията не съдържат обективен смисъл, а субективна истина, и разграничава връзка между нещата, или ноемите, и връзка между истините, или феномените. С други думи, истината не е нещо обективно, а субективна представа за нещата „сами по себе си“. Мартин Хайдегер подхваща същата идея и отбелязва, че истината е нареждане на нещата според познанието, но и нагласа на знанието според нещата, защото същността на истината е истина на същността.