Честността.
Факт е, че той не живееше по истинските морални правила; живееше в заблуда, двуличие и лъжа. Мамеше жена си, а скоро щеше да започне да лъже и любовницата си. Нима това беше бъдещето, което искаше за себе си и трите жени, с които беше обвързан? Въпросът на Лена, на пръв поглед безобиден и случаен, раздвижи мислите му като сложно преплетени нишки, изправи го сам срещу себе си и го застави да се погледне в очите за първи път. Зашеметен от световъртеж пред бездната на огледалото, той се виждаше такъв, какъвто беше всъщност, питаше се какъв иска да бъде и къде щеше да го изведе несигурният път, по който сега вървеше.
В каква странна авантюра се беше забъркал! Навярно в тази история го бе въвлякла някаква тъмна и непозната част от него; скрита дълбоко в съзнанието му, тя будеше най-големите му съмнения и страхове. Какво всъщност беше Лена за него? Обикновено сексуално завоевание? Търсене на непознатото? Безотговорно фантазиране? Игра на риск, при която опасността действа като афродизиак? А може би беше нещо различно. Отклонение, претекст, търсене.
Бягство.
Поклати глава утвърдително, сякаш беше намерил точната дума, онази, която най-точно прилягаше на разкъсващото го терзание. Бягство. Кой знае, може би историята с Лена беше нещо повече от химията на секса, може би му предлагаше химията на бягството — бягство от самия себе си, бягство от умората на жена му, бягство от трудностите с Маргарида, бягство от проблемите с парите, които не достигаха, бягство от разочарованието от живота. Лена беше отдушник, изход, илюзия. Фантазия. Но фантазия, която от ден на ден губеше все повече от вълшебството си, химера, която вече беше започнала да губи от блясъка си, каприз, изчерпил великолепието си. Какво му оставаше тогава?
Беше се предал пред прелестите на шведката, за да се измъкне от сложната паяжина на безбройните проблеми. Илюзията беше подействала, поне за известно време. Проблемите не бяха изчезнали, но той не ги виждаше, заслепен от блясъка на опияняващата връзка с Лена. Чувстваше се като заек, омагьосан от фаровете на автомобил; застинал насред шосето, хипнотизиран от чудното сияние, проблясващо под тъмното було на нощта; забравил, че зад красивия светъл пламък настъпваше невидима сянка, огромна и неуловима, тресяща се заплашително, която беше готова да изскочи от мрака като дива котка и да го размаже по асфалта. Това беше ужасният избор, който стоеше пред него. Нима искаше да бъде премазан от тази скрита сянка? Можеше ли да види онова, което беше отвъд заслепяващия блясък на фаровете? Щеше ли да се справи с опасната магия, която го държеше като хипнотизиран насред пътя?
Погледна към Конщанса. Жена му спеше невинно, прегърнала възглавницата, крехка, с разпилени на масурчета коси по възглавницата и чаршафа. Въздъхна. Май изневярата не беше свързана толкова с Лена, колкото с него самия; беше свързана със собствената му същност, със страховете, които го държаха в плен, с надеждите, които хранеше, с начина, по който гледаше на живота. Конщанса беше извор на терзания, олицетворяваше трудностите, от които се опитваше да избяга; Лена беше защитната му черупка, жадуваният билет, който обещаваше да го измъкне от това бурно море от проблеми и да го пусне на воля из обширните поля на свободата. Но както осъзнаваше сега, този билет в крайна сметка нямаше да го отведе никъде, нямаше да му помогне да стигне целта на пътуването, защото всъщност такава цел не съществуваше, поне не за него; ако потеглеше на този път, щеше да се озове на друга спирка, навярно още по-объркан, натоварен със старите проблеми и нови неприятности.
Прокара пръсти по къдриците на Конщанса, играейки си разсеяно с тях. Почувства лекото ѝ дишане и се учуди на духа, с който жена му срещаше трудностите, пред които той се предаваше. Докато галеше лицето ѝ и усещаше топлата и мека кожа, той си представи, че разполага с два билета; с единия оставаше, с другия заминаваше; трябваше да вземе решение. Томаш се огледа наоколо, сякаш да запомни сенките из стаята, лекото ритмично дишане на жена си, носещия се из въздуха дискретен аромат на „Шанел № 5“. Пое си дълбоко дъх и в този момент, докато милваше бледото лице на Конщанса, нишката на мисълта му стигна своя край.
Взе решение.
ГЪМЖАЩАТА КАТО МРАВУНЯК ТЪЛПА ГО ДРАЗНЕШЕ ВИНАГИ, когато трябваше да ходи до Шиадо 138 138 Площад в Лисабон, известен е това име от 1567 г. Притегателно място за интелектуалци. — Б. пр.
. След като се повъртя из „Руа до Алекрим“, търсейки място да паркира, остави колата на площад Луиш де Камоеш и се спусна до „Руа Гарет“, проправяйки си път сред минувачите, които се изкачваха към „Байро Алто“ или се спускаха към „Байша“ със зареян поглед, мислещи за пари, въздишащи по любима, изпълнени с омраза към шефа, с ежедневни житейски грижи.
Читать дальше