Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Добре — съгласи се той. — Да обядваме.

Лена разцъфна в очарователна усмивка.

— Чудесно — възкликна тя. — Ще ви приготвя такова ядене, че ще молите за още. Да се разберем за утре?

Томаш си спомни, че на следващия ден трябваше да ходи с Конщанса до училището на Маргарида. Бяха поискали среща с директорката на училището, за да опитат да разрешат въпроса с липсващия специален педагог, и беше немислимо да отсъства.

— Не мога — поклати глава. — Имам ангажимент утре.

— А другиден?

— Петък? Хм… да, свободен съм.

— В един следобед?

— Добре. Къде живеете?

Лена му даде адреса и си взе довиждане, като залепи на бузите му две влажни целувки. Тя излезе, но прекрасното ухание на парфюма ѝ продължаваше да се носи из кабинета като призрачно присъствие. Томаш погледна надолу и разбра, учуден, че неговите флуиди бяха отреагирали, телесната химия беше задействала, тялото жадуваше за онова, което разумът потискаше. Силна ерекция издуваше панталоните му.

ОТИДОХА В УЧИЛИЩЕТО „САО ЖУЛИАО ДА БАРА“ КЪСНО СУТРИНТА. Минаха да видят Маргарида в класната стая и надникнаха през пролуката на притворената врата. Откриха я, седнала на мястото си до прозореца, с вид на кротко и даровито дете. Родителите ѝ знаеха, че тя имаше славата на добра ученичка, опитваше се да разтървава биещите се, помагаше на беззащитните, нямаше нищо против, когато губеше в някоя от игрите в училище, и винаги беше готова да излезе от отбора, ако желаещите бяха повече; дори се правеше, че не разбира присмехулните подмятания на съучениците по повод състоянието ѝ, и бързо забравяше обидите. Томаш и Конщанса дълго я наблюдаваха през пролуката с обожание, сякаш беше светица, и с усилие се откъснаха от вратата на класната стая. Няколко минути след като се появиха пред кабинета на директорката, те бяха поканени да влязат.

Директорката на училището беше малко над четиридесетте, висока и кокалеста жена с боядисана руса коса и очила с кръгли рамки; прие ги любезно, но ги предупреди, че не разполага с много време.

— Имам уговорена среща в един часа — обясни. — И педагогически съвет в три следобед.

Томаш погледна часовника, беше дванадесет и десет, разполагаха с цели петдесет минути.

— Добре е, че имате педагогически съвет — подхвана направо Конщанса. — Защото онова, което ни води тук, е именно педагогически въпрос.

— Предполагам, че искате да говорим за проблема със специалния педагог — побърза да каже директорката, за която този въпрос се беше превърнал в кошмар от предишната среща със семейството в началото на учебната година.

— Естествено.

— Досаден проблем.

— Не се и съмнявам, че за вас е досаден — прекъсна я Конщанса с леко раздразнение. — Но повярвайте, за нас и най-вече за нашата дъщеря, това е просто трагедия. Имате ли представа колко зле се отразява на Маргарида липсата на специално обучение?

— Госпожо, правим каквото можем…

— Не правите достатъчно.

— Не е истина.

— Така е — настоя Конщанса. — И вие знаете, че е така.

— Защо не наемете отново господин Корея? — намеси се Томаш с явното намерение да предотврати превръщането на разговора в словесен двубой между двете жени. — Той си вършеше работата отлично.

Грубият тон от предишната среща, когато бяха предупредени, че през настоящата учебна година нито господин Корея, мито който и да било друг ще помага на Маргарида, му беше послужил за урок, но истината беше, че сблъсъкът ставаше все по-ожесточен с отлагането на решението на проблема и явното изоставане на детето в училище.

— Бих се радвала много, ако можех да наема господин Корея — каза директорката. — Въпросът е в това, както ви обясних при предишната ни среща, че министерството ни оряза бюджета и нямаме пари за сътрудници.

— Глупости — възкликна Конщанса. — Имате пари за толкова неща, а нямате пари за специален педагог?

— Нямаме. Бюджетните средства са крайно ограничени.

— Вижте, госпожо, миналата година Маргарида знаеше да чете, а тази година не може да разбере нито една написана дума — каза Томаш.

— Не знаех това.

— Миналата година тя можеше да разчита на господин Корея, а тази година няма на кого друг да разчита, освен на учителя по общообразователната програма. — Посочи към вратата, сякаш детето ги очакваше от другата страна. — И резултатът е налице.

— Учителят по общообразователната програма, както се вижда, няма и най-малка представа как се преподава на деца с особени нужди — добави Конщанса.