Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Здравейте — най-сетне каза той. — Изглеждате… много красива днес.

— Наистина ли? — усмихна се девойката. — Благодаря, много сте мил. — Кимна му да влиза. — Знаете ли, в сравнение със зимата в Швеция, зимата в Португалия ми се струва лято. Постоянно ми е горещо и реших да си сложа нещо по-леко. Надявам се, че нямате нищо против.

Томаш прекрачи вратата и влезе в апартамента.

— Никак даже — каза той, като се опита да прикрие червенината, избила по лицето му. — Смятам, че е добро решение. Много добро.

Апартаментът беше приятно затоплен, в пълен контраст със студа отвън. Подът беше от старо дърво, с големи лакирани дъски; по стените бяха окачени старинни картини със строго излъчване. Неприятният дъх на сградата беше изчезнал и вместо него из въздуха се носеше приятен аромат на къкрещо на огъня ядене.

— Мога ли да взема сакото ви? — попита тя, протягайки ръка към него.

Професорът си съблече сакото и ѝ го подаде. Лена го окачи на закачалката до входната врата и поведе госта си по дългия коридор. Виждаха се две затворени врати отляво и кухня в дъното. До кухнята имаше друга врата; оттам се влизаше в хола, където имаше маса, подредена за двама.

— Как се сдобихте с този апартамент? — заинтересува се той, докато надничаше през вратата.

Старинни мебели от дъб и орех красяха хола. Имаше два кафяви дивана, обикновени и леко овехтели; телевизор, поставен на масичка; стенен шкаф, с изложени старинни предмети от порцелан. Дневната светлина, призрачно студена, струеше през два високи прозореца, които гледаха към вътрешен двор.

— Взех го под наем.

— Но как разбрахте за него?

— В СИМВ.

— СИМВ ли? Какво е това?

— Служба за информация и международни връзки. Помагат на чуждестранните студенти. Когато пристигнах, отидох да видя какво се дава под наем и открих този апартамент. Живописен е, нали?

— Да, наистина — каза Томаш. — И кой е собственикът?

— Възрастна дама, която живее на първия етаж. Това е апартаментът на брат ѝ, който се споминал миналата година. Тя решила да го дава под наем на чуждестранни студенти; казва, че са единствените наематели, за които може да е сигурна, че след известно време действително ще напуснат.

— Мъдра жена.

Лена отиде в кухнята, надникна в тенджерата на печката, разбърка яденето с дървена лъжица, после вдъхна парата, която се носеше над тенджерата, и се усмихна на професора.

— Ще стане вкусно. — Момичето излезе от кухнята и отведе госта в хола. — Разполагайте се — каза тя, като му показа дивана. — След малко обядът ще е готов.

Томаш се отпусна на дивана и девойката се настани до него, като непринудено сви нозе под тялото си. Притеснен от неудобната тишина, професорът отвори чантата, която носеше в ръка, и извади оттам някакви документи.

— Донесох едни записки за клинописното шумерско и акадско писмо — поясни. — Особено интересни ще ви бъдат така наречените детерминативи .

— Детерминативи?

— Да — каза той. — Това са семантични индикатори. — Посочи някакви клинописни завъртулки в записките си. — Виждате ли? Ето ви пример за дума, която може да се използва като семантичен индикатор. В нашия случай това е думата gis , която означава „дърво“ и се използва както за назоваване на дървета, така и за предмети, направени от дърво. Функцията на семантичните индикатори е да конкретизират значението на символите. В този пример детерминативата gis , когато е употребена преди…

— О, господин професоре — прекъсна го Лена с умолителен поглед, — не можем ли да се заемем с това след обяда?

— Да, разбира се — озадачи се Томаш. — Но аз си мислех, че искате да се възползвате от възможността да напреднем с материала.

— Не и на празен стомах — усмихна се шведката. — „Ако добре храниш слугата си, и кравата ще дава повече мляко“.

— Моля?

— Шведска поговорка. В този случай означава, че главата ми ще работи по-ползотворно, ако стомахът ми е пълен.

— Разбрах. Забелязах, че много обичате поговорките.

— Обожавам ги. Поговорките съдържат много мъдри поуки, не смятате ли?

— Да, сигурно.

— Убедена съм — възкликна е категоричен тон. — В Швеция обичаме да казваме, че поговорките разкриват онова, което хората мислят. — Повдигна вежди. — Португалците имат ли поговорки?

— Да, доста.

— Ще ме научите ли?

Томаш се разсмя.

— Какво всъщност искате да научите? — попита той. — Клинописното писмо или португалските поговорки?

— Защо не и двете?

— Но това ще отнеме много време…