Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Здравейте — поздрави той.

— Добър ден, доктор Оливейра.

Лекарят, кардиолог на средна възраст, протегна ръка на Томаш и Конщанса и погали Маргарида по главата.

— Здравей, Маргарида, как си?

— Супе’, докто’е.

— Слушаш ли?

Маргарида, търсейки похвала, погледна към родителите си, които стояха от двете ѝ страни.

— Го’е-долу.

— Горе-долу ли?

— Мама ми казва, че не мога все да под’еждам ’сичко.

— Да какво?

— Да под’еждам ’сичко.

— Да подрежда всичко — преведе Конщанса. — Има манията постоянно да чисти и подрежда нещата.

— А! — възкликна лекарят, без да сваля очи от малката. — Значи си една малка чистница.

— Не обичам м’ъсотията. М’ъсно, не.

— Много добре правиш. Да премахнем мръсотията! — Докторът се разсмя и поглеждайки най-сетне към родителите, посочи двата стола пред бюрото си. — Седнете, не се притеснявайте.

Настаниха се на столовете, Маргарида седна на лявото коляно на Томаш. Кардиологът погледна в документите пред себе си, докато Конщанса ровеше в чантата, а Томаш съзерцаваше миниатюрното изкуствено сърце, поставено на бюрото.

— Ето резултатите от изследванията, докторе — каза тя, като му подаде два големи кафяви плика.

Кардиологът пое пликовете и разгледа логотипа, отпечатан вляво.

— Виждам, че сте ходили в педиатричната кардиология в болницата „Санта Марта“, за да направите ехокардиограма и рентгенова снимка.

— Да, докторе.

— Доктор Консейсао беше ли там?

— Да, докторе. Тя ни прие.

— Добре ли бяхте обслужени?

— Много добре.

— Слава богу, иначе щеше да си има работа с мен. Тя понякога е малко разсеяна.

— Ами не, просто няма от какво да се оплачем.

Докторът се наведе над пликовете, извади рентгеновата снимка и разгледа очертанията на гръдния кош на Маргарида.

— Хм, хм — промърмори той, без да изразява нито задоволство, нито неудовлетворение.

Семейството го следеше внимателно, опитвайки се отгатне по изражението му дали новините са добри или лоши. Неспокойни и напрегнати, родителите на Маргарида нервно се размърдаха по столовете.

— Какво мислите, докторе? — осмели се да попита Томаш.

— Момент, да видя най-напред това.

Лекарят стана и постави рентгеновата снимка в стъклена рамка на стената; натисна едно копче и рамката блесна и оживя, осветявайки рентгеновата снимка подобно на диапозитив. Кардиологът се доближи до снимката, постави очилата си, за да я разгледа по-добре. След това, вече удовлетворен, изгаси светлината, извади рентгеновата снимка и седна отново на бюрото. Взе втория плик и извади ехокардиограмата, резултат от ултразвуковото изследване на сърцето на дъщеря им.

— Всичко наред ли е, докторе?

Този път беше Конщанса, останала без дъх от напрежение. Оливейра се забави още няколко секунди с анализа на резултата от изследването.

— Искам и една електрокардиограма — каза накрая, прибирайки очилата в джоба на престилката. Стана от бюрото и отиде до вратата да извика асистентката си: — Кристина!

Слаба девойка с черна къса коса, също в бяла престилка, се отзова на секундата.

— Да, докторе?

— Ще ми направите ли една кардиограма на Маргарида?

Асистентката отведе Маргарида към кушетката. Момичето се съблече и легна с изпънато тяло. Кристина намаза с гел голия гръден кош на пациентката, после постави вендузи по гърдите и прикрепи датчиците към ръцете и краката ѝ.

— Не мърдай — помоли Кристина. — Представи си, че спиш.

— И сънувам, нали?

— Да.

- ’озови сънища ли?

— Точно така. — Подразни се леко. — Хайде, отпусни се.

Маргарида притвори очи и асистентката включи машината; апаратът се събуди с леко потреперване. Седнал на бюрото, далеч от кушетката, Оливейра реши да се възползва от факта, че Маргарида не ги чува, за да поразпита родителите.

— Да се е оплаквала от задух, умора, подути крака?

— Не, докторе — отговори Конщанса.

— Нито учестено дишане или припадъци?

— Не.

— А температура?

— Да, не много висока.

Кардиологът повдигна вежда.

— Колко?

— Около тридесет и осем, не повече.

— Колко дълго?

— Моля?

— Колко време поддържа тази температура?

— Една седмица.

— Само една седмица, така ли?

— Да, само една.

— И кога беше това?

— Преди около месец.

— Беше веднага след Коледа — уточни Томаш, който бе мълчал до този момент.

— Да сте забелязали някаква промяна в поведението ѝ?

— Не — отговори Конщанса. — Стори ми се малко омърлушена, но само това.