— Моля?
— Не съм казвал, че професор Тошкано не е добавил нищо ново и че се е задоволил с това да направи компилация от работата на други.
— Извинете, но именно така разбрах думите ви.
— И правилно сте разбрали, доколкото това се отнася до онази част, която успях да отсея от изследванията на професор Тошкано. Но както ви казах в началото на разговора, засега не разполагам е окончателни отговори; освен това има и други следи, оставени от професора, които трябва да се проследят.
— О, разбирам — възкликна Молиарти с удвоено внимание. — Значи все пак има нещо.
— Явно има — каза Томаш предпазливо. — Само че не съм сигурен дали е пряко свързано с откриването на Бразилия.
— Какво искате да кажете?
Португалецът сведе очи и поклати глава.
— Все още не знам. — Прехапа долната си устна. — Ще предприема нови проучвания и после, когато разполагам е нещо по-конкретно, пак ще говорим.
— Моля ви, Том, не ме оставяйте в неведение. За какво става въпрос?
— Имам предвид една шифрована следа.
Молиарти се усмихна странно, сякаш се сдоби с потвърждение на нещо, което отдавна е подозирал.
— Аха! Знаех си, че има още нещо. Кажете ми, Том, каква е тази следа?
— Предполагам, че сте чували за Цицерон?
— Да — отвърна американецът очаквателно, като се мъчеше да разбере връзката между Цицерон и проучванията на професор Тошкано. — Римлянин, нали?
— Цицерон е римски държавник и философ, живял в последното столетие преди Христа. Той е един от най-прочутите оратори в Древен Рим, известен с филипиките си срещу Марк Антоний след смъртта на Цезар. Приписва му се една често цитирана фраза.
Направи малка пауза, за да си вземе една бисквитка.
— Каква фраза? — прекъсна го Молиарти нетърпеливо.
— Nomina sunt odiosa.
— Какво?
— Nomina sunt odiosa .
— Какво означава това?
— „Имената са омразни“.
Молиарти остана загледан в него, изпаднал в пълно недоумение. Разтвори ръце и лицето му прие въпросително изражение.
— So what ? 80 80 „И какво от това?“ (англ.). — Б. р.
Каква връзка има това с нашия разговор?
— Nomina sunt odiosa е следата, която професор Тошкано ни е оставил, тя води към голямото му откритие.
— О, наистина ли? — възкликна Молиарти с жадно нетърпение. — Следа? И какво ни разкрива тя?
— Не знам — отвърна Томаш невъзмутимо, посягайки към нова бисквитка. — Но смятам да узная. Когато имам резултат, Нелсън, отново ще говорим.
ЧАКАЛНЯТА НА КЛИНИКАТА ИЗГЛЕЖДАШЕ ЧИСТА, ПОЧТИ стерилна, боядисана в бяло, с жълти кресла и кафяв под, открояващи се на фона на белоснежните стени. Във въздуха се носеше мирис на дезинфекциращи препарати, не би могло да се каже, че е неприятен, макар че в него имаше нещо потискащо. Широките прозорци на петия етаж гледаха към лунапарка; виждаха се релсите на високоскоростното влакче, празно и изоставено по това време на деня, крехко синьо съоръжение, изложено на вятъра, се очертаваше на фона на сиво и тъжно небе, надвиснало над разлюлените корони на дърветата и вълнообразно огъващите се цветни брезенти на пръснатите из целия увеселителен парк палатки.
Томаш се облегна в креслото, взе едно от струпаните на масата списания и разсеяно го прелисти. Страниците бяха изпълнени с огромни снимки на добре облечени хора с еднакви, почти стереотипни усмивки, съобщаващи на света за щастливи бракове в море от рози или за лекомислената суматоха около лисабонските празници. Мъжете, позиращи с режисирани жестове, имаха преуспяващ вид и маркови, привличащи погледа ризи с разкопчани яки; те бяха застанали до изрусени дами с повредена от слънцето кожа и силно гримирани лица. Очевидно бе, че тези хора са обявили война на годините в напразно, дори гротескно усилие да задържат хубостта, която възрастта неумолимо отнемаше с всеки изминал миг, младостта, която се изнизваше с всеки дъх, със скоростта на песъчинки, които се сипеха в пясъчен часовник, отмерващи неумолимия ход на времето.
Отегчен от това лъскаво светско зрелище, Томаш остави списанието на мястото му и се облегна назад. Маргарида беше като залепена за прозорците, с допрян до стъклото нос, загледана със замечтан вид в пустите палатки на лунапарка и самотните релси на влакчето, представяйки си пържени мекици, сладък памук и силните емоции от влакчето на ужасите. Конщанса, която седеше до мъжа си, тревожна и напрегната, гледаше към дъщеря си с мълчалива угриженост.
— Дали този път няма да я прати на операция? — прошепна Томаш достатъчно тихо, за да не го чуе Маргарида.
Читать дальше