Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Какъв?

— Трябва да се направи трансплантация на костен мозък.

— Възможно ли е да се направи това?

— Да.

— В Португалия?

— Да.

Конщанса и Томаш размениха обнадеждени погледи и отново се взряха в лекарката.

— Тогава какво чакаме? Да го направим.

Тулипа свали очилата си и потърка очи с върха на пръстите си. Чувстваше се изморена.

— Имаме проблем.

Настана тишина.

— Какъв проблем, докторе? — прошепна най-сетне Томаш.

— Нашите отделения са претоварени от работа. Едва след месец ще можем да оперираме Маргарида.

— В такъв случай?

— Не знам дали тя ще издържи дотогава. Колегите ми смятат, че ще издържи, но аз се съмнявам.

— Смятате, че Маргарида не може да изчака един месец, така ли?

— Ще трябва да изчака. Но е много рисковано. — Сложи си очилата и погледна към Томаш. — Ще приемете ли да чакате и да рискувате живота на дъщеря си?

— Не. Абсолютно невъзможно.

— Тогава имаме само един избор. Маргарида трябва да бъде оперирана в чужбина.

— Да го направим, докторе.

— Но това е скъпа операция.

— Нали държавата поема разходите?

— Принципно да, но не и в този случай. След като съществува възможност операцията да бъде направена в страната и при условие че тя не е доказано неотложна, държавата смята, че не е задължена да плаща операции в чужбина.

— Но нали операцията е неотложна?

— Според мен, да, но според колегите ми не е така. За нещастие, мненията наклоняват везните в полза на държавата, което означава, че нищо няма да ви бъде спестено.

— Аз ще говоря с тях.

— Можете да говорите, разбира се. Но докато подавате молби и декларации в търсене на средства, ще мине ценно време. А времето е лукс, с който дъщеря ви не разполага.

— Тогава ние ще платим.

— Скъпо е.

— Колко?

— Направих проучване и открих една педиатрична болница в Лондон, където са готови да оперират Маргарида още следващата седмица. Изпратих им необходимата информация и те направиха изследвания на хистосъвместимост, които им позволиха да намерят подходящия донор. Щом момичето влезе в ремисия, което се надявам да се случи следващата седмица, ще стане възможно да я преместим в Лондон, за да бъде оперирана веднага.

— Но колко ще струва това? — настоя Томаш.

— Цената на трансплантацията, плюс престоя в болницата, пътуването и хотела за родителите, възлиза на петдесет хиляди долара.

— Колко?

— Десет хиляди контуш.

Томаш наведе глава сломен.

— Нямаме тези пари.

Лекарката се отдръпна и се опря на стола; изглеждаше някак смалена.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се молим — заключи тя. — Да се молим колегите ми да имат право и Маргарида да издържи още един месец.

ТЮРКОАЗНОСИНЯТА ПОВЪРХНОСТ НА БАСЕЙНА ИСКРЕШЕ на слънцето, спокойна и мамеща, допълвайки свежата зеленина, която ограждаше изнесените навън маси на ресторанта в хотел „Лапа Палас“. Небето се беше отворило, сияйно и приветливо, с онова дълбоко мастиленосиньо, типично за пролетта; денят беше толкова лъчезарен, че Нелсън Молиарти избра маса на открито за спешната среща, поискана от Томаш. Историкът прекоси градината и видя американеца, облечен в елегантен кремав панталон и жълто поло, който седеше на маса под бял чадър и се наслаждаваше на натурален портокалов сок.

— Не изглеждате добре — сподели Молиарти, докато се вглеждаше в бледото му лице и дълбоките сенки под очите. — Да не сте болен?

— Дъщеря ми е болна — поясни Томаш. Седна до американеца и зарея поглед из градината.

— Разбирам — каза Молиарти и сведе очи. — Много съжалявам. Сериозен ли е проблемът?

— Да, много сериозен.

Сервитьорът се приближи до масата.

— Господинът ще желае ли нещо?

— Имате ли зелен чай?

— Разбира се. Какъв да бъде?

— Какъвто и да е.

— Мога да ви предложа Дин Гу Да Фан . Светъл и лек китайски чай.

— Да, благодаря.

Сервитьорът се отдалечи и двамата мъже останаха сами на масата под чадъра. Никой от тях нямаше желание да поднови разговора. Останаха загледани в стройната дългокрака девойка с черни коси и мургава кожа, която мина покрай басейна в аленочервен бански костюм, метна хавлията си на един шезлонг, свали очилата и предизвикателно се опъна по гръб, отдавайки се на ленивите удоволствия на човек, лишен от всякакви грижи.

— Трябват ми пари — каза накрая Томаш, нарушавайки тишината.

Молиарти отпи глътка сок.

— Колко?

— Много.

— Кога?

— Сега. Дъщеря ми има много, много сериозен проблем. Налага се да я оперират спешно в чужбина. Трябват ми пари.