Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

СВЕТЪТ БЕШЕ РУХНАЛ ОТНОВО. Конщанса плака през целия път до училището, бършейки носа в дантелена кърпичка; до нея, сграбчил здраво волана, Томаш седеше мълчалив, сломен от отчаяние и безизходица. И двамата разбираха, че това беше само началото на един процес, който вече им беше познат, безкрайна въртележка от съсипващи емоции, които не знаеха дали ще могат да издържат отново. След кошмара, който преживяха след раждането на дъщеря им, смятаха, че са подготвени за всичко; но сега виждаха, че не са, просто бяха двама объркани родители, изгубени в лабиринт от нескончаеми тревоги, обезверени от новия удар, който съдбата им нанасяше, питайки се за кой ли път какво бяха сторили, за да заслужат такава участ.

Когато стигнаха до училището, Томаш накара Конщанса да обещае, че няма да пророни нито сълза пред дъщеря им. Със свито от тревога сърце, усмихвайки се въпреки буцата, стиснала гърлата им, двамата ѝ обясниха, че ще трябва да отидат до болницата.

— За’ади съ’цето, нали? — попита дъщеря им с изпълнен с боязън поглед, предчувствайки нови страдания в ръцете на лекарите. — Пак съм болничка, нали?

Пътуването до Института по онкология беше мъчително. Маргарида плака и настояваше, че не иска да ходи никъде, но бързо се умори и последният участък от пътя изминаха в мълчание, нарушавано само от някое и друго изхлипване на малката и гальовното утешаване на майката; Конщанса беше прегърнала топло детето на задната седалка и двете се бяха слели като половинки от мидена черупка.

Предадоха детето на грижите на доктор Тулипа, жена на средна възраст, с очила с голям диоптър и посивели коси, слаба и енергична. Лекарката даде своите наставления и отведе момиченцето към малка зала, подобна на операционна, което изплаши родителите.

— Спокойно, няма да я оперираме веднага — каза им доктор Тулипа. — Просто разгледах резултатите от изследванията, които ми изпрати доктор Оливейра, и видях, че ще трябва да ѝ направим миелограма.

— Какво е това?

— Ще направим пункция на костния мозък в тазовата кост и ще изтеглим костномозъчни клетки. Изследването е необходимо за потвърждение на диагнозата, както и за точното определяне на проблема на дъщеря ви.

Миелограмата беше направена с местна упойка в присъствието на родителите, които непрестанно подкрепяха и окуражаваха малката. Когато изследването приключи, пробите от костен мозък бяха поставени върху предметни стъкла и отнесени в лабораторията. Лекарката разпита Конщанса и Томаш за състоянието на дъщеря им през последния месец — бледност, отпадналост, температура и кръвоизливи от носа, но самата тя избягваше обясненията, под претекст, че единствено миелограмата би могла да даде яснота.

Часове след това Тулипа извика родителите в аскетично обзаведения си кабинет.

— Вече имаме резултатите от миелограмата — съобщи тя. — Маргарида има остра миелобластна левкемия.

— Какво е това, докторе?

— Злокачествени неоплазми на кръвотворната тъкан, при които се откриват голям брой миелобласти в периферната кръв.

Томаш и Конщанса не откъсваха поглед от лекарката, напрегнати и разтревожени.

— Извинете, докторе — прекъсна я Конщанса на ръба на търпението. — Бихте ли ни обяснили на човешки език какво става?

Лекарката въздъхна.

— Сигурно знаете какво е левкемия…

— Рак на кръвта.

— Това е един от начините да се обясни. — Стана от стола и показа картина на човешкото тяло, закачена на стената. — Основният проблем е костният мозък, който се намира в кухината на костите, чиято функция е да изгражда кръвните клетки. Тези бластни клетки, за които ви споменах, са превзели костния мозък, който е престанал да произвежда здрави клетки. Канцерогенните клетки са атакували червените кръвни телца, което е довело до анемия, причина за бледостта на Маргарида. Атаката срещу белите кръвни телца на свой ред е довела до инфекциозните заболявания, тъй като организмът ѝ е загубил способността си за съпротивление. Атаката срещу кръвните плочки е предизвикала кръвоизливите от носа, тъй като кръвните плочки са отговорни за съсирването на кръвта и ако ги няма, кръвта не може да се съсирва. Червените кръвни телца са натоварени с важната функция да пренасят кислород до клетките и да освобождават тъканите от въглеродния двуокис, като го отнасят до белите дробове, откъдето се изхвърля; намаляването им води до това, че клетките престават да получават достатъчно кислород и задържат прекалено дълго време въглеродния двуокис, което е много опасно.