Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Чудесен е. Искате ли чай?

— Не, благодаря.

— Приготвих го преди малко — настоя тя.

— Е, в такъв случай…

Госпожата отиде до кухнята и малко след това се върна с поднос, върху който бяха поставени зелен чайник, две чаши от стар порцелан и метална захарница. Беше черен чай, който не допадаше твърде на Томаш, но той отпи примирено и кимна, за да покаже, че го намира за много добър.

— Онзи ден си мислех за вас — сподели Мадалена, когато привърши palmier .

— Така ли?

— Истина е. Споменах пред сина си, по-големия, че ще се радвам да видя труда на баща му, издаден в книга. Разказах му, че е идвал тук един младеж от университета да издирва документите, но повече не се е обаждал.

— Ами ето ме.

— Да. Имате ли вече онова, което искахте.

— Имам почти всичко. Остава да видя какво има в сейфа.

— А, да, сейфът. Но нали ви казах, че не знам кода.

— Кодът е цифров, нали?

— Да.

— И вие ми казахте миналия път, когато бях тук, че е нужно да се открият ключовите думи; тогава просто обръщаме всяка буква в цифра според азбучната им поредност.

— Да, съпругът ми винаги така правеше.

— Едно е а , две — b , три — с , и така нататък.

— Точно така.

— И азбуката е португалската, нали?

— Португалската азбука ли?

— Да, без k, у или w .

— Ами да. Моят Мартиньо ползваше само нашата азбука, без разните му там чужди букви, които се срещат сега по вестниците.

Томаш се усмихна.

— Тогава вече знам кои са ключовите думи.

— Наистина ли? — учуди се Мадалена. — Как разбрахте?

— Спомняте ли си онзи шифър, който ми дадохте?

— Онези разбъркани букви ли?

— Да.

— Спомням си, разбира се. Пазя ги ето там.

— Дешифрирах го и получих отговора.

— Така ли?

— Искате ли да опитаме?

Мадалена Тошкано отведе госта до стаята. Както и миналия път, всичко беше наопаки. Леглото стоеше неоправено, имаше разхвърляни дрехи по земята и стола и из въздуха се носеше същата сладникава миризма, може би не чак толкова тежка като предишния път, но все така неприятна. Застанаха пред сейфа и Томаш прелисти бележника си. Ключовите думи бяха надраскани нечетливо на хартията, като под всяка буква стоеше съответната цифра:

J U D E U P O R T U G U Ê S

10 20 4 5 20 15 14 17 19 20 7 20 5 18

Професорът се приведе над сейфа и набра числата. Нищо не се случи. Гостът и домакинята размениха обезсърчени погледи, но Томаш не се отказа. Набра само втората серия от числа, отговарящи на думата português 228 228 „Португалски; португалец" (порт.). — Б. р. , но вратата на сейфа не помръдна.

— Сигурен ли сте, че това е ключът за шифъра? — попита Мадалена.

— Човек никога не е абсолютно сигурен, нали? Но бях убеден, че е това.

— Как стигнахте до този ключ?

— Открих, че шифърът е въпрос.

— Въпрос? Какъв въпрос?

— Шифрованият въпрос гласи: „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“ Дълго разсъждавах върху това и реших, че отговорът е judeu português 229 229 „Португалски евреин" (порт.). — Б. пр. . — Сви рамене, потискайки разочарованието си от поражението.

— Няма ли някакъв синоним? Мартиньо обичаше да си играе със синоними.

— А, нима? — изненада се Томаш. Поглади брадичката си замислено. — Ами след XVI век насам започнали да наричат християнизираните евреи cristãos-novos 230 230 „Нови християни“ (порт.). — Б. пр. …

Извади писалката от джоба на сакото, взе бележника и написа двете думи. После, пресмятайки с помощта на пръстите си, изписа отдолу съответните числа:

C R I S T Ã O N O V O

3 17 9 18 19 1 14 13 14 21 14

Набра двете поредици от цифри и изчака един момент. Отново нищо не се случи, малката вратичка остана плътно затворена. Въздъхна и прокара ръка по косата, обезкуражен и без нови идеи.

— Не — възкликна той, поклащайки глава. — Явно не е това.

Дворецът се издигаше над мъглата, сякаш висеше над облаците, меланхолично обвили мрачните склонове на планината Синтра. Фасадата от светъл варовик, покрита със сфинксове, крилати фигури и странни животни, вплетени в мануелинови възли или обвити в стилизирани листа от акант, напомняше паметник от XV век с цялото си готическо великолепие на стил мануелин, но с мрачното, зловещо излъчване на прокълнат замък. Полюшвайки се над облачната драперия, скрила зеления склон на хълма, малкият дворец искреше под слънчевите лъчи, пречупени от следобедната мъглива пелена, наподобявайки вълшебна крепост, омагьосан палат с назъбените си куполи, пинакли, амбразури, островърхи кули и кулички, нереално и изгубено във времето място.