Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Това ми харесва.

— Харесва ви, драги, защото още не сте наясно какви биха могли да бъдат последствията от подобна хипотеза — разсмя се Томаш.

— Последствия ли?

— Да, Нелсън. Онова, което предполага третата възможност е, че е имало двама Колумбовци. — Направи пауза, за да улегне идеята. — Двама. — Сви един пръст. — Кристофоро Коломбо, генуезец, необразован тъкач на коприна, навярно роден през 1451 г. — Сви втори пръст. — И Кристовао Колом или Кристобал Колон, с неясна националност, експерт по космография и навигационни науки, владеещ латински, адмирал и откривател на Америка, роден през 1447 г.

Молиарти изгледа Томаш шокиран.

— Не може да бъде.

— Да, но все пак е хипотеза, която не трябва да се пренебрегва. Обърнете внимание, че и тази трета възможност има своите слаби страни. Трябва да отчетем факта, че съществуват хора, които са познавали откривателя на Америка и които — ако се вярва на документи, които не са стопроцентово сигурни — са го мислели за генуезец. Ако се придържаме към последната хипотеза, би трябвало да приемем, че въпросните сведения са недостоверни. Но факт е, че сред цялата тази неразбория все нещо трябва да е фалшиво, нали? Не може всичко да е вярно, след като информациите си противоречат една на друга.

— Вие смятате това за вероятно, така ли?

— Идеята за двама Колумбовци или за един Колумб и един Колом в никакъв случай не бива да се изключва. Забележете обаче — най-слабото място на привържениците на антигенуезката теза е невъзможността им да представят документи, които биха позволили да се установи произхода на Христофор Колумб, откривателя на Америка. Този проблем, при всичките си противоречия и пропуски, не съществува при генуезката теза и затова тя продължава да се представя като проверен факт. Докато не се появи нов документ, който да удостовери другата самоличност на Колумб, версията за тъкача на коприна, колкото и неуместна да е, ще продължава да се тиражира като единствената общовалидна теза и ние ще трябва да се примирим с това.

— Убеден съм, че тя е истинската — отсече Молиарти.

— Вие сте човек на вярата — отбеляза Томаш с усмивка. — Ако след всичко, което ви казах, продължавате да смятате, че генуезката теза не се пропуква в основата си, то тогава, драги мой, вашият случай вече не принадлежи на рационалната сфера, а на чистата вяра.

— Може би — допусна американецът. — Но все пак има нещо, което живо ме интересува. Как е възможно професор Тошкано да е бил убеден, че генуезката хипотеза е фалшива, без да разполага с нови данни? Доста странно, не намирате ли?

— Странно е, да.

— В края на краищата, както самият вие казахте преди малко, след като е изоставил проучването си върху откриването на Бразилия и е тръгнал по тази следа, значи навярно е открил нещо?

— Да, възможно е.

Човекът от фондацията присви очи, изучавайки португалеца, преди да зададе следващия си въпрос.

— Сигурен ли сте, че сте проследили докрай изследването на професор Тошкано?

Томаш избегна погледа му.

— Всъщност, Нелсън… — поколеба се той, преди да продължи — все още не съм успял да разгадая ребуса на професора.

Молиарти се усмихна.

— Така и предполагах. Докъде стигнахте?

— Остава ми да отговоря на един въпрос.

Извади смачкано листче хартия от портфейла си и му го показа.

КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?

Молиарти сложи очилата си и се надвеси над листчето.

— Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545 ? Господи, нищо не разбирам. — Погледна към Томаш. — Какво означава това?

— Явно професор Тошкано е имал предвид ето тази книга, „Махалото на Фуко“ от Умберто Еко.

Молиарти взе книгата, разгледа я и отново се втренчи в листчето със странния въпрос.

— О! — възкликна той. — Решението е просто, драги. Трябва само да отворите книгата на страница 545.

Томаш се разсмя.

— Нима смятате, че не съм го направил?

— Наистина ли? И какво се получи?

Историкът взе романа, отвори го на страница 545 и я показа на американеца.

— Това е сцена, която се разиграва в гробище. Описва се погребението на partisans 218 218 „Участници в съпротивата, партизани“ (фр.). — Б. р. по време на германската окупация в края на Втората световна война. Четох и я препрочитах десетки пъти, търсейки някаква следа, която да ме отведе до отговора на въпроса от ребуса. Не открих нищо.

— Дайте да видя — помоли Молиарти, протягайки ръка. Взе книгата, сложи отново очилата и зачете страница 545 много внимателно. Отне му две минути, които Томаш използва, за да се наслади на спокойствието, което цареше зад крепостните стени. — Това наистина… ммм… изглежда доста неангажиращо — каза накрая човекът от фондацията.