Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Не мога да повярвам, че седим тук и говорим за това, как тези мъже биха убили сина ми. — Гласът й трепереше. — Ти може и да нямаш чувства към Майкъл, но е малко трудно за…

— Кой казва, че нямам никакви чувства към детето? — запита грубо Ройд. — Харесвам го. Не го обичам. Не съм имал възможност да го опозная толкова добре, а при мен любовта не идва лесно. Бих те излъгал, ако ти кажа нещо различно. Но не се отнасяй с мен така, сякаш все още съм немият малоумен, какъвто бях в Гарууд. — Ръцете му стиснаха здраво кормилото. — И без това не се чувствам добре напоследък.

Беше го наранила. Не мислеше, че може да причини болка на Ройд. Той беше прекалено мъжествен, издръжлив и груб. И тези му качества се бяха засилили, затвърдили, през годините. Дали беше така? Непрекъснато откриваше нещо ново за Ройд.

— Не исках да намекна, че ти…

— Забрави — каза Ройд. — Исках просто да знаеш, че единствената причина, поради която ти казвам за Франкс, не е да те уплаша, а да те информирам срещу какво си изправена. — Той спря на паркинга на Уол Март. — Казах на МакДъф, че ще се срещнем с него тук. Ако искаш да се обадиш на Жан, можеш да го направиш, докато чакаме.

— Грубо.

Устните му се изкривиха.

— Такава ми е природата.

Тя се поколеба. Господи, не й се искаше да се обади. Но трябваше да престане да се държи като страхливка. Да направи онова, което беше най-добро за Майкъл. Тя бързо набра номера.

Десет иззвънявания. Никакъв отговор.

Сърцето й заби тежко, ръката й трепереше, когато набра номера отново.

Нямаше отговор.

Светлините на няколко превозни средства нарушаваха нощния мрак. Все още бяха далеч, но приближаваха бързо.

— Десет или петнайсет минути — каза Джо, като се извърна от прозореца и погледна Жан. — Софи ми се струва права, като казва, че може да се опитат да го екстрадират.

— Какво друго биха могли да направят с едно беззащитно дете? — запита Жан. — А тъй като онзи, който е казал това на Софи, има куршум в тялото си, не вярвам да е излъгал.

— Не е излъгал. — Той се изправи. — А това означава, че трябва да действаме бързо.

Жан изпита облекчение.

— Съгласен ли си?

— Познавам прекалено много затворници, заклани от други затворници, за да знам, че нито едно място, което се охранява, не е безопасно. — Той облече якето си. — А Санборн има достатъчно пари, за да играе ролята на Господ. — Той тръгна към вратата. — Ще изпитам облекчение, когато сме отново на родна земя.

— Благодаря, Джо.

— Не благодари на мен. Знаеш, че не исках отново да се замесваш с МакДъф. Трябваше да дойда, за да съм сигурен, че нищо няма да ти се случи.

— Лъжец. Не искаше да се случи нещо с детето.

Той сви рамене.

— Това — също. А и Ийв никога нямаше да ми прости, ако бях обърнал внимание, на когото и да е от двама ви. Ще се срещнем долу след петнайсет минути. Отиди да приготвиш Майкъл. Ще говоря с Кемпбъл и ще му кажа да подсили мерките за безопасност и да печели време.

Жан изтича нагоре по стълбите и рязко отвори вратата на стаята на Майкъл.

— Майкъл, събуди се! — Тя нежно го разтърси. — Трябва да тръгваме.

Той отвори сънено очи.

— Мамо? — Замръзна, когато разпозна Жан. — Мама добре ли е?

— Да. Току-що говорих с нея. Трябва да изчезваме от тук. — Тя отиде до гардероба и му подхвърли тениска и дънки. — Побързай! Джо казва, че трябва да тръгнем веднага.

— Защо? — Но се облече със скоростта на светлината. — Мислех, че ще останем…

— Аз също мислех така.

Тя бързо нахвърляше дрехите му в пътническата чанта. Тези трябваше да му стигнат. Погледна през прозореца. Светлините на превозните средства бяха по-близо. Тя се надяваше, че изчислението за времето на Джо беше правилно.

— Но не се получи така. Ако искаме майка ти да е в безопасност, трябва да се погрижим за твоята безопасност. Което означава да направим нужното. — Тя отвори вратата и подаде глава навън. — Хайде. Ще пътуваме. Джо ни чака.

Той вече тичаше надолу по стъпалата.

— В колата?

Тя изтича след него. С горчивина си помисли, че й е трудно да го следва. Беше забравила колко бързо може да се движи едно малко момче.

— Не, няма да пътуваме с колата.

Той я погледна през рамо, озадачен.

— Не? А как, тогава?

Тя мелодраматично зашептя:

— Ще видиш. Таен проход. Не е ли вълнуващо?

Той ококори очи.

— Наистина ли?

Майкъл може и да се държеше по-зряло, отколкото позволяваха годините му, но загадъчното определено имаше очарование за него. Кое момче не би било заинтригувано?