Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Мъртъв ли е?

Той кимна.

— Можеше почти да хванем Девлин в извършването на убийството. — Той я побутна вътре. — Обади се. Трябва да побързаме. Някой може да е чул изстрелите.

— Тогава, полицията може би е на път за насам.

— Не непременно. Ще се изненадаш, ако знаеш колко много хора предпочитат да не обръщат внимание на насилието в квартала. Не искат да се намесват. Предпочитат да мислят, че това са деца, които играят на фойерверки. — Тръгна към коридора. — Но трябва да побързаме, просто в случай, че тук има някой, който притежава съвест.

Той изчезна от погледа й. Тя се отпусна тежко на един от столовете в кухнята и си пое дълбоко дъх. Може би трябваше да светне. Беше тъмно в кухнята. Но навън беше още по-тъмно, а и щеше да вижда Девлин. Изкривена и грозна гледка. Там, на верандата, имаше смърт. Имаше смърт и в съседната стая. Не трябваше да мисли за това, а за онова, което се налагаше да свърши.

Не, по-добре беше да не пали осветлението. Виждаше достатъчно, за да набере номера на имението на МакДъф. Извади телефона си.

— Успокой се. Знам, че си уплашена. Имаш право да се страхуваш. — Жан беше изслушала Софи, без да я прекъсва. — Копелета.

— Предупреди Кемпбъл да бъде нащрек. Ще се върна веднага щом мога.

— Чакай минутка. Нека помисля. — Жан мълча няколко секунди. — Не, не идвай. Аз ще доведа Майкъл обратно в Щатите.

— Какво?

— Щом Санборн е изпратил местната полиция да хване и екстрадира Майкъл, значи има шансове това да стане. Ние няма да успеем да го защитим. По дяволите, тогава може би дори няма да разберем къде е. — Гласът й беше изпълнен с разочарование. — Къде, по дяволите, е МакДъф, когато имаме нужда от него?

— На път за тук.

— Е, не вярвам да може да накара връзките си да работят от такова голямо разстояние. Ще се погрижа сама за това.

— Не можете да напуснете замъка. Ще ви видят.

— Има изход. Използвала съм го и преди.

— Жан, това не ми харесва.

— Знам. Представата за каменните стени около Майкъл е много успокояваща — каза Жан меко. — Но той ще е в безопасност там, където отиваме. Джо ще накара всяко ченге да го пази.

— Атланта?

— Там той ще е в най-голяма безопасност. Имай ми доверие, Софи. В този свят каменните стени не са такова голямо препятствие и лесно могат да бъдат преодолени с помощта на парите и политическите връзки. Трябва да изведем Майкъл оттук.

— Може би, ако се обадим на МакДъф, той ще може да…

Тя търсеше изход, който не би поставил Майкъл в опасност дори за минута. Жан беше права. Представата за каменните стени я успокояваше.

— Трябва да си помисля. Ще ти се обадя пак.

— Не се бави много. — И Жан затвори.

— Хайде — каза Ройд, който тъкмо влезе. — Трябва да изчезваме оттук.

Тя кимна и се изправи.

— Откри ли нещо?

— Така мисля. — Той я хвана за ръката, като минаваха покрай тялото на Девлин, изпънато на стъпалата. — Обадих се на МакДъф и му казах да изпрати тук хората си от ЦРУ, за да ни отърват от тялото на Девлин. Още не искаме Санборн да разбере, че е мъртъв. — Погледът му обходи лицето й. — Какво става с Майкъл?

— Жан иска да заведат Майкъл в Атланта. Каза, че може да го изведе от замъка, без да ги забележат. — Тя се опита да говори спокойно. — Страхувам се.

— Ти даде ли й съгласието си?

Тя поклати глава.

— Трябва да…

— Ако й имаш доверие, кажи й да побързат. — Той й отвори вратата на колата. — Не искам правителството да се на меси в положението на Майкъл. Когато става дума за червената лента, е прекалено лесно да се стигне до някой, който, предполага се, се грижи за тяхната безопасност.

— Изглеждаш много сигурен. От опит ли го знаеш?

— Да. Случи се веднъж. В Сирия. — Той седна зад вола на. — Но няма да искаш да чуеш за това. — Запали колата. — Не повече, отколкото аз искам да ти кажа.

Не, тя не искаше да чуе за това, колко е лесно да стигнеш до някого, който е пазен от полицията или военните. И не искаше да си представи Ройд в тази позиция. Два пъти го беше видяла как убива хора и във всяко негово действие имаше ужасяваща ловкост и ефикасност. И все пак, трябваше да попита:

— Санборн?

— Не, случи се, когато още бях при „тюлените“ . Обади се на Жан и й кажи да изведе Майкъл оттам.

— Чувал ли си за този Франкс?

— Саймън Франкс. Не е толкова добър, колкото беше Девлин, но познава работата си. — Направи пауза. — И ще направи всичко, което Санборн му каже. Той не е като Девлин. Той е мързелив и лесно се подчинява.

— Исусе.

— Това може да не е лошо. Няма да пререже гърлото на Майкъл, докато не му заповядат. А Девлин би го направил за удоволствие, а по-късно би се тревожил за това, как ще уреди нещата със Санборн.