Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Не искам да предполагам нищо.

— По дяволите, ако е така.

Той сви рамене.

— Имам някаква представа, но трябва да помисля над това известно време. Някои фактори ме смущават.

— Какви фактори?

Когато Ройд не отговори, погледът на Джок се насочи към Софи и се задържа няколко секунди върху нея. Той бавно кимна.

— Добре, кажи ни веднага, щом решиш нещо.

— Ще го направя. — Той хвана Софи за лакътя и я побутна към тяхната кола. — А междувременно, осведомявайте редовно Софи за това, как е Майкъл.

— Абсолютно.

— Какви фактори? — запита Софи. — Престани да бъдеш така дяволски загадъчен. Ако знаеш начин да заловим Санборн, кажи ми.

— Имам намерение да ти кажа. — Той направи гримаса. — Макар да съм копеле и в това да няма съмнение, пак имам намерение да ти кажа. — Той й отвори вратата на колата. — Но не още. Трябва да се обадя на Кели и да му кажа да ни чака там веднага. А после ще изчакаме, докато се уверим, че Майкъл е в безопасност.

Тя гледаше как червените светлини на задните фарове на колата, в която пътуваха МакДъф и Джок, изчезнаха зад ъгъла.

— Какво си намислил, Ройд?

— Същото, което замислям, откакто избягах от Гарууд. — Той набра номера на Кели. — Нищо ново. Използвам всеки. Рискувам всеки. Правя всичко възможно да съсипя Санборн и Бош. — Той заговори в телефона. — Ще хванем полет за Атланта. Приготви ни площадка и открий всичко възможно за остров Сан Торано. — И затвори.

— Никога не съм чувала за Сан Торано — каза Софи.

— Вероятно е с размерите на пощенска марка. Бош и Санборн не биха използвали остров, който е известен на всички. — Запали колата. — Колкото е по-малък, толкова по-добре.

— Ще отидем в Атланта? Ще мога ли да видя Майкъл?

— Защо ме питаш? Няма начин да те задържа далеч от него.

— Искам да кажа, безопасно ли е за мен да го видя?

— Господ знае.

— Ройд, какво, по дяволите, не е в ред с теб. Ти си истински задник.

— Какво не е в ред с мен? Продължавам да си спомням как лежеше на стълбите пред онази къща, а Девлин те приближаваше.

Тя смръщи вежди.

— Защо? Беше ужасно, но вече свърши. Не бих помислила, че си от хората, които се връщат към миналото.

— Ти да не си откачена? — запита я той грубо. — А какво правим ние, хората? Не можем да се движим към бъдещето, защото сме затънали в калта на миналото. Само че този път ти едва не затъна в подвижни пясъци. Трябваше да те издърпам на твърда земя и да те оставя.

Тя извърна поглед.

— Ти ме измъкна. Може би спаси живота ми. И ако искаш да си отидеш от мен, не мога да те спра. Но ще те последвам. Ставаме прекалено близки.

Той мълча известно време.

— И аз ще ти позволя да ме последваш. — Натисна педала на газта. — А сега замълчи и ме остави да планирам как да рискувам живота ти този път.

— Заловили ли са момчето? — запита Бош.

— Още не — каза Санборн. — Не са били в замъка. Франкс е разпитал един от хората на МакДъф и е разбрал кой се е грижил за детето. Няма да мине много време, преди да ги заловят.

— Престани вече с тези номера и кажи на Франкс просто да я убие — каза Бош грубо. — Можем да се задоволим и с РЕМ-4, който вече имаме подръка.

— Прекалено е рисковано. Нима не виждаш, че ситуацията се е променила? Няма да рискувам инвестициите си с лош продукт, когато мога да реша проблема.

— Но аз имам нужда от демонстрация, която да покаже продукта, и това трябва да стане до седмица.

— Времето е достатъчно. Никой не познава РЕМ-4 като Софи Дънстън, а и първоначалните експерименти на Горшанк бяха успешни. Той просто не можа да продължи.

— И се опита да ни измами.

— За това се погрижих. Ще чуем доклада на Девлин всеки момент. — Беше се уморил да успокоява Бош. — Трябва да вървя. Трябва да опаковам някои от нещата си, преди да хвана полета до острова утре. Ти кога ще бъдеш там?

— След два дни. Защо заминаваш толкова рано?

— Трябва да съм на мястото, когато заловим жената. Ще ти се обадя, когато Франкс залови момчето. — Той затвори.

Щяха да заловят и Софи Дънстън. Тя щеше послушно да дойде при тях, след като заловяха момчето. Жените проявяват неимоверна слабост, когато става въпрос за децата им. Това винаги го беше учудвало. Дори собствената му майка притежаваше тази слабост. Тя започна да страни малко от него едва когато той стана тийнейджър. Едва когато тя го напусна, той започна да се преструва, че изпитва топлите чувства, присъщи за всички хора, но беше прекалено късно и не можа да я върне при себе си, да я подчини на властта си. Тя го избягва до деня, в който умря.