Йорг Шпилманс - Убийствени сънища

Сержант Стенли Гордън Уайт изплува от непознатите дълбини на своето подсъзнание и усети студ. Залитайки, той се изправи, наметна с несигурни ръце завивката от походното си легло и хвърли поглед към термометъра, който висеше при входа на палатката. 32 градуса Целзий . Цифрата не му говореше нищо.

От далечината долитаха разнообразните шумове на войната в джунглата. Стенли Уайт се облегна на подпорния прът на палатката и се опита да различи нещо през гъсто сипещия се сняг. Той излезе от палатката, като загърна по-плътно раменете си с мръсносивото войнишко одеяло. Беше жаден.

„По дяволите, какво става — рече си той. — Къде се дяна готварната, кухнята?“

— Стан! Хей, Стан…

„Готвачът има да мърмори, ако сега му поискам грог…“

— Стан, върни се в палатката, три часът сутринта е…

„Поне снегът да беше престанал.“

— Стан! Ти май си пиян…

През тези нощи аз редовно се събуждах в три часа сутринта, плувнал в пот. Треперех и дишах тежко под чаршафа, стиснал ръце в юмруци.

Снех от главата си шлема за управляване и препредаване на сънищата, посегнах към цигарите на нощната масичка и запуших в тъмнината.

Надигнах се и се заслушах в равномерното дишане на жена ми. Помещението бе херметически изолирано от външния шум.

Само огънчето от цигарата ми проблясваше в тъмнината.

Изгасих цигарата и се сгуших до жена си. Кожата й бе мека и топла и аз зарових лице в гърдите й.

Тя се размърда в съня си и промърмори: „… да!“

Усетих как тялото й се протегна. Една ръка погали косата ми ласкаво и нежно, както само тя можеше.

— Пак ли тези кошмари? — попита тя тихо. Гласът й звучеше сънено и загрижено.

— Да — пошепнах и изведнъж ме връхлетя съзнанието за цялата безнадеждност на моето положение. Сълзи избиха в очите ми и аз се вкопчих в нейното познато и скъпо тяло. Топлината й ме обгръщаше и утешаваше. Ръцете, прегърнали врата ми, омаловажаваха всичко онова, което само преди няколко мига ме хвърляше в отчаяние.

Тъмнината и тишината в помещението създаваха илюзията, че съществуваме само ние двамата, внушаваха ни измамното чувство за едно уединение, каквото вече нямаше и никога нямаше да има. Сега принадлежахме само един на друг.

Тялото ми се отпусна.

Аз лежах тук, зрял мъж на тридесет и две години, висок почти два метра и тежък сто килограма, здраво вкопчен в единственото създание, което можеше да ми бъде опора. Един мъж, който се разтреперваше при най-малкия шум, един човек, едно живо същество, измъчено, изтерзано, с изсмукани сили, съсипано. Една карикатура на човек.

Притиснах се до нея и се наслаждавах на закътаността в нейните прегръдки, на нейното ухание, на нежността й. Отчаянието ми полека-лека се стопи и отстъпи място на страстта.

С годините нашето единение бе изгубило чара на допира с непознатото. Но се бе зародило нещо много по-силно, едно много по-дълбоко чувство, несравнимо по-красиво и по-съвършено от първата бурна и заслепяваща страст.

Познавах нейното тяло и обичах несъвършенствата му. Тялото, което с всяко от своите плавни движения изразяваше влечение към мен, което ме бе дарило с трима сина, което ми принадлежеше дори повече от моето.

Държах я в прегръдките си и съзнавах, че животът ми ще има стойност само докато съществува тя.

Когато се събудих, нея вече я нямаше.

През разтворените прозорци се откриваше мрачното утро. Вятърът навяваше дъждовните капки в стаята и върху пода.

Привдигнах се и натиснах копчето над леглото. Прозорците се затвориха и аз унило се вмъкнах отново под завивките.

Лениво се свих на кълбо и се унесох в лека дрямка. Климатичната инсталация се бе включила и аз се наслаждавах на монотонния шум на вентилаторите.

Някакво бръмчене прекъсна безмилостно моя полусън.

Обърнах се.

Бръмченето се засили.

Протегнах ръка назад и включих аудиофона. Добре познат глас прозвуча зад гърба ми:

— Холи! Обадете се най-после! Ще бъдете ли така добър да ми покажете лицето си?

Неохотно отправих очи към сбръчканото лице на Ерих Булмер.

— Добро утро — рече той сърдито.

— Добро утро — изръмжах аз.

— Няма ли да станете най-после?

— Не — рекох аз и отново се обърнах. Почти усещах в гърба си как червенината на гнева покрива лицето му.

— Холи! Да не сте се побъркали? Знаете, че мога да наредя да ви доведат насила, ако не дойдете доброволно!

— До гуша ми дойде, Булмер, наистина ми дойде до гуша — казах аз, но усетих как гласът ми губи апломб. — Не мога повече — добавих по-тихо.