Йорг Шпилманс - Убийствени сънища

Мертен ме погледна уплашено. Навярно ме смяташе за побъркан. Как бих могъл да го накарам да проумее в какво изтезание се бе превърнал животът — и за някои други, които също служеха във военния апарат по този ужасен начин.

— Струва ми се — казах тихо, — че бих предпочел да загина от атомната бомба, вместо… — Извърнах се. Само при мисълта за това ми прилошаваше… — … вместо да пукна като бясно куче.

— А аз — мислех си, — аз ви давам в ръцете това нечовешко оръжие! Снабдявам ви със смъртоносното семе, което разпръсквате върху милиони млади мъже, които ние не познаваме и които са наши врагове! Аз сънувам безумието, от което те ще загинат! АЗ, АЗ!

— Мертен, разберете ме! — Струваше ми се, че целият свят би забелязал хлипането, което стягаше гърлото ми. — Мертен, това е по-лошо, отколкото да удушиш всеки един от тях с голи ръце! Защото всеки би се съпротивлявал, когато го уловят за гърлото. Но срещу оръжието, в което сте превърнали моето подсъзнание, те са беззащитни. Вие искате да ги убиете в съня им, а аз — усетих сълзи на лицето си и закрих очи с ръце, — аз трябва да забивам ножа!

Елате, Холи — Мертен ме хвана за лакътя и кимна на Булмер, който неразбиращо ни зяпаше иззад бюрото си.

Минахме в съседното помещение.

— Седнете, Холи.

Погледнах го умолително и почувствах как по лицето ми се стичат сълзи на безнадеждност.

Тъмнокожата сестра се приближи забързана, с професионална, окуражителна усмивка на устните. Познавах я, хубаво ми ставаше, когато гледах топлите й черни очи.

Тя ме натисна в креслото. После постави широките каиши около раменете и хълбоците ми и утешително погали ръката ми.

— Мертен, колко пъти още… — прошепнах аз. Това не беше въпрос.

Той сви рамене.

— Холи — каза. — Нацията…

Затворих очи.

Сестрата се доближи до мен и повдигна ръкава на дясната ми ръка. Потопи памучен тампон в спирт и го прекара по вътрешната страна на лакътя ми. Почти не усетих убождането. Едва когато горещата течност се разля в артериите, аз отворих очи и погледнах черната глава, наведена над ръката ми.

Тя вдигна очи и каза:

— Това пак ще оправи всичко, мистър Холи.

Тя доближи чаша до устните ми. Мертен каза:

— Бутнете го вътре, сестра.

Когато чух да приближават стъпки, отворих очи. Сестрата се бе изправила усмихната до мене. Зъбите й блестяха в сумрака.

— Добре ли се чувствате след съня, мистър Холи?

Главата ми клюмна върху гърдите. Изпитвах умора и празнота. Сестрата изтика стола ми от прожекционното помещение и затвори вратата. Разкопча коланите и ми поднесе една чаша.

— Холи, вие сте най-добрият от хората ни — рече Мертен с принудена веселост. Вдигнах очи. — Просто не бива да се отпускате. Произвеждате същински ужас! — Той се усмихна. Чувствах се прекалено опустошен, за да говоря.

Миризмата около мен, тропотът на забързаните стъпки по коридорите, прозорците с изпотени стъкла — всичко това се смесваше и създаваше толкова нереална атмосфера, че едва я понасях. Искаше ми се да крещя, докато забързаните стъпки заглъхнат в далечината, а замъглените стъкла на прозорците се строшат.

„Дали това е лудостта?“ — питах се аз.

Един кран капеше и аз казах:

— Сестра, кранът на чешмата капе.

Белотата на помещението се набиваше в мозъка ми. Мислите ми изплуваха от нищото, за да изчезнат отново там, безформени, неоставящи следа.

Опитах се да отварям и затварям очи, раз-два, раз-два, все по-бързо.

Политнах напред и сестрата ме улови.

— Мистър Холи — каза тя и кадифеният й глас съчувствено ме обгърна.

Изведнъж се видях как седя тук — безволев, полуусмихнат човек-вързоп, който заплашва да падне от стола и с две ръце се държи за сияещо бялата талия на сестрата.

Окаяният ми вид ме отрезви.

Облегнах се отново назад и прошепнах:

— Мертен…

Той пристъпи до мен, отпуснах пак ръце и погледнах студената му физиономия.

— Мертен, не мога повече; да прекратим дотук…

Сестрата изчезна.

Мертен седна и затвори очи.

— Бъдете разумен, Холи, ако не съм аз, ще бъде някой друг…

Изведнъж забелязах колко уморен беше. В края на краищата той бе само един стар човек със сиво лице и сив, остриган череп. В сумрака очите му имаха цвета на лъскава ледена повърхност. Тъкмо цветът ги правеше да изглеждат така студени. Но нима бе виновен за цвета на очите си.

Изправих се.

— Не ви упреквам, Мертен. Предполагам, че вие също не можете да направите нищо. То е като омагьосан кръг. Ако вие се откажете, друг ще дойде на ваше място. Ако аз се откажа, ще трябва да ме вземете насила.