Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Какъв идиотски въпрос! Не можем да позволим на полицията дори да се приближи до сградата с лабораториите. Изпрати някои от хората ни да разгледат.

Джералд се опита да не покаже на Санборн колко е засегнат от презрението в гласа му. Колкото повече контакти имаше със Санборн, толкова повече се дразнеше. Този кучи син имаше някакъв комплекс или пък се мислеше за Господ и проявяваше дипломатическо чувство за такт само към хората, към които беше длъжен. Е, Джералд щеше да го остави да мисли, че му е подчинен, че стои по-ниско от него. Щеше да вземе от Санборн всичко, което можеше, после щеше да си тръгне.

— Ти наистина ли вярваш, че тя ще се опита да те застреля?

— По дяволите, да! — Санборн отново сведе поглед към доклада. — Ако не може да ме „хване“ по друг начин. Чакам я да предприеме нещо, откакто сенатор Типтън отказа да я изслуша. Тя е отчаяна.

— И какво ще направиш ти? — запита бързо Джералд. — Не се свързах с теб, за да бъда въвлечен в насилствени актове. Аз се съгласих само да я доведа при теб, ако тя се съгласи да се срещне с мен.

— Но защо, Джералд? Софи Дънстън е тази, която прибягва към насилие — каза кисело Санборн. — Какво може да се очаква от нея, като се има предвид нестабилността й. Може би е наследила тази черта от баща си. Човек би трябвало да изпитва съжаление към бедната жена. Налага й се да понася такова бреме, че сигурно понякога й се иска да се самоубие.

Джералд го погледна предпазливо.

— Да се самоубие?

— Сигурен съм, че колегите й ще свидетелстват, че тя е непрекъснато под напрежение. Бедният й син, нали знаеш.

— Какво казваш?

— Казвам, че е време да се отърва от тази кучка. Не бързах досега, защото щях да предизвикам подозрение, след като тя вдигна такава врява, че стигна дори до ФБР и политическите кръгове. А освен това, мислех, че може би ще успея да получа от нея информация, от която имам нужда. — Той потупа с длан доклада. — Това тук обаче предизвиква у мен неспокойствие. Може би трябва да променя плановете си. Тази луда жена може би ще има късмет някой ден, ако тези идиоти от охраната не внимават. Не съм стигнал толкова далеч с маркетинга на този проект, за да позволя на Софи Дънстън да ме смачка.

Джералд повдигна вежди.

— Да, виждам как това може да се превърне в сериозно неудобство.

Санборн присви очи.

— Сарказъм, Джералд?

— Не, разбира се, че не — побърза да каже Джералд. — Просто не знам как…

— Разбира се, че не знаеш. Тук не си в свои води. Надяваш се, че ще получиш добра печалба от нашата сделка, без да си изцапаш ръцете — каза Санборн. — Но предполагам, няма да имаш нищо против и дори няма да забележиш, ако Каприо си изцапа ръцете.

Каприо. Джералд го беше срещнал само веднъж, откакто той беше започнал да работи за Санборн, но дори само споменаването на името му беше достатъчно да го накара да замръзне и да стане предпазлив. Беше готов да приеме, че такава реакция е типична за всички хора при споменаване името на Каприо.

— Може би.

— Каприо няма нищо против малко мръсотия. Тя дори му носи особен вид радост — добави Санборн. — А ти вече и без това си се изцапал. Присвоил си незаконно над петстотин хиляди долара от твоята компания и задникът ти щеше вече да е в затвора, ако не ти бях дал парите, за да не забележат липсата им.

— Щях да намеря парите.

— В чорапа си с подаръци за Коледа?

— Имам връзки. — Той навлажни устни. — Не се страхувах, че ще ме хванат. Дойдох при теб, защото ти ми предложи сделка, която не можех да откажа.

— Сделката е още на масата. Мога дори да я направя по-сладка, ако ми докажеш колко си ценен и ми доведеш Софи Дънстън следващата седмица. Междувременно, аз самият ще предприема някои стъпки. — Той протегна ръка към телефона и набра номер. — Лорънс, нещата стават все по-горещи. Може би ще ни се наложи да действаме бързо. — Направи пауза. — Кажи на Каприо, че искам да го видя.

Вериги, които се забиват в раменете му.

Трябва да се движи. Трябва да се освободи.

О, Господи!

Кръв!

Ройд се изправи рязко в леглото и отвори очи. Сърцето му биеше тежко, беше се облял в пот. Тръсна глава, за да я проясни, и спусна крака на пода. Още един проклет кошмар! Затвори съзнанието си за това. То няма да върне Тод, а само те изпълва с гняв и разочарование.

Изправи се, грабна манерката и излезе от палатката. Напръска лицето си с вода и пое дълбоко дъх. Беше почти сутрин и беше време да тръгне след Фредерикс. Ако въстаниците не бяха решили да го превърнат в пример за другите и не бяха му отрязали главата.