Айрис Джоансен - Убийствени сънища

Той замръзна.

— Това не е добре. Успяха ли да те уловят видеокамерите?

Тя поклати глава.

— Носех тежко палто, а косата ми беше прибрана под кепето. Сигурна съм, че никой не ме видя, докато не стана време да си тръгна, а и тогава ме зърнаха само за минута. Всичко ще е наред.

Той поклати глава.

— Да, всичко ще бъде наред. Никой няма да се обади в полицията. Санборн не иска да привлече вниманието. Няма да съобщи за нищо необичайно в сградата с лабораториите.

— Но сега те ще са нащрек. Това тя не можеше да отрече.

— Ще внимавам.

Джок отново поклати глава.

— Не мога да позволя това — каза той нежно. — Може би МакДъф ме е заразил със своето чувство за отговорност. Убих моя собствен демон преди години, но те насочих в правилната посока, за да се справиш със Санборн. Ти можеше и никога да не го откриеш, ако не те бях завела при него.

— Щях да го намеря. Само че щеше да ми е необходимо повече време. Фармацевтичната компания „Санборн“ има лаборатории навсякъде по света. Щях да проверя във всяка една от тях.

— Бяха ти необходими осемнайсет месеца, за да стигнеш дотук.

— Не можех да повярвам. Или може би не можех да го приема. Беше прекалено грозно.

— Животът може да бъде много грозен. Хората — също.

Тя го гледаше и си мислеше, че Джок никога не би могъл да бъде грозен. Той беше може би най-красивият човек, когото беше виждала. Беше строен, в началото на двайсетте, с руса коса и черти на лицето, които бяха забележителни. Нямаше нищо женствено в него, беше абсолютно мъжествен, но лицето му беше… красиво. Нямаше друга дума, с която да може да се опише.

— Защо ме гледаш? — запита Джок.

— Не би искал да знаеш. Ако ти кажа, ще накърня мъжката ти шотландска гордост. — Тя си наля чашка кафе. — Снощи имах пациентка на име Елспет. Това име е шотландско, нали?

Той кимна.

— Добре ли се справя тя?

— Така мисля. Надявам се. Тя е много сладко малко момиченце.

— А ти си много добра жена. — Той направи пауза. — Която се опитва да избегне спора със смяна на темата.

— Аз не споря. Това е моята битка. Аз те помолих да ми помогнеш и така те замесих, но няма да ти позволя да приемеш никакъв риск, нито да изпиташ чувство за вина.

— Вина? Господи, ако помислиш, ще разбереш колко глупаво е това. Душата ми сигурно вече е черна като въглищата в ада.

Тя поклати глава.

— Не, Джок. — Прехапа долната си устна. По дяволите, не искаше да го каже. — Оценявам това, което направи за мен, но може би вече е време да ме оставиш.

— Това няма да се случи. Ще поговорим по-късно. Довиждане, Софи — Джок тръгна към вратата. — Обещах на Майкъл да го взема след мача днес следобед, така че няма защо да се тревожиш, ако си заета. Лягай и се опитай да заспиш. Каза ми, че имаш важна среща в един следобед.

— Джок.

Той хвърли поглед през рамо и се усмихна.

— Прекалено е късно да се опитваш да се отървеш от мен. Не мога да позволя да те убият. Досега съм бил абсолютен егоист. Имам малко приятели на този свят. Ще ме заболи, ако те изгубя.

Вратата се затръшна след него. По дяволите, тя нямаше нужда от тази реакция на Джок. Не трябваше да споменава, че са я видели. Знаеше колко загрижен може да бъде той. И преди беше спорил с нея, беше настоявал да му позволи той да извърши убийството, но когато тя твърдо беше отказала, я беше научил как да го извърши възможно най-безопасно и най-добре. Беше останал до нея през всичките тези месеци, за да я защитава и да бъде там, в случай че тя промени решението си. Трябваше да го отпрати, след като беше научила всичко необходимо. Той беше казал, че е егоист, но тя смяташе себе си за егоистка. Предчувствието му беше истинска благословия, защото той се грижеше за Майкъл, когато тя работеше нощем. Чувстваше се ужасно самотна, Джок й беше утеха. Трябваше обаче да настоява той да си отиде.

— Имам пет минути! — втурна се Майкъл в кухнята. Грабна чашата с портокаловия сок и я пресуши. — Нямам време за закуска. — Грабна чантата си с учебниците и тръгна към вратата. Като минаваше край нея, я целуна набързо по бузата. — Ще се върна след шест. Футбол.

— Знам. Джок ми каза. — Тя го прегърна. — Ще се видим на мача.

Лицето му светна.

— Ще успееш ли да дойдеш?

— Ще закъснея, но ще дойда.

Той се усмихна.

— Чудесно. — Понечи да тръгне, но се спря. — Престани да се тревожиш, мамо. Добре съм. Ще овладеем нещата. Тази седмица се случи само три пъти.

Три пъти. Сърцето му утрояваше ритъма си и той се събуждаше с писъци. Три случая, в които можеше да умре, ако не беше включен към монитор. И пак се опитваше да намали тревогата й. Софи се насили да се усмихне.